Славимир Генчев

14.11.2011 г.

Анабел Маркова – вдовицата на големия български писател Георги Марков, която дойде ингогнито София за снимките на документален филм на германската телевизия ZDF,

посветен на писателя, тази вечер се срещна с роднини, близки, приятели и поклонници на неговото творчество.
Анабел присъства по-рано днес на репетиция на култовата вече пиеса на своя съпруг „Да се провреш под дъгата“, билети за която, уви, няма за два месеца напред.
(За постановката има повече информация тук http://parasol.blog.bg/izkustvo/2011/10/08/triumfalnoto-zavryshtane-na-georgi-markov.831790)
Сред присъстващите бе и президентът Желю Желев, който приветства  гостенката.
………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Георги Борисов – главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“, открива вечерта в памет на Георги Марков в присъствието на неговата спътница в живота до смъртта му през 1978 г., настъпила след покушение на моста Ватерло в Лондон на 7 септември.

Актьорът Стоян Алексиев прочете откъс от непубликуваното есе на Георги Марков „Ненаписаната българска харта“.

В това есе именитият ни писател развива интересна теза, иронизирайки онова клише, според което България е най-верният и коленопреклонен сателит на съветския съюз, както и че българската интелигенция е страхлива, послушна и раболепна. Всички, впрочем, знаем тази удобна песен – как само в България нямало антикомунистическа съпротива, дисиденти, литература в чекмеджетата и т.н. Че има основания за това твърдение, има. Но доколко и какви са те?
Когато във виенски вестник излиза съобщение, че български интелектуалци са обсъждали чехословашката Харта 77, официалната власт в България реагира незабавно, отричайки яростно подобно твърдение. А когато властта постъпва така, иронично обяснява Марков, повече от ясно е, че отреченото от нея е стопроцентово вярно.
Точно по това време заради интервю с Радой Ралин и Борис Димовски са уволнени журналисти от в. „Народна младеж“, започват уволнения и репресии срещу изразили някакво недоволство или изказали симпатия по отношение на Харта 77 творци. Георги Марков изразява възхищението си пред тяхното мъжество, защото те са имали куража да се изправят срещу всесилните на деня дори и само с едно по-различно мнение не далеч от България като него самия, а вътре в страната, в самата паст на режима.
Писателят изброява десетки имена на интелектуалци, които с позицията и с творчеството си всъщност са написали и пишат главите от тази формално ненаписана българска Харта: Христо Ганев – бивш партизанин, но непримирим противник на системата,

Радой Ралин, Борис Димовски, Стефан Цанев, Николай Кънчев, Добри Жотев, Блага Димитрова, Бинка Желязкова, Борислав Шаралиев, Вили Цанков, Леон Даниел и още десетки други.  “Ненаписаната българска харта е вътре в тях“, заключава Георги Марков, отдаващ дължимото на непримиримите вътрешни емигранти и тротивници на тоталитаризма.

Президентът Желю Желев подчерта, че и с този свой текст Георги Марков разкрива за пореден път висотата на своето европейско мислене, отдавайки дължимото на всички, които по един или друг начин са оказали някаква съпротива срещу комунистическия тоталитаризъм.
Припомняйки горянското движение, започнало веднага след деветосептемврийския преврат през 1944 г. и продължило до 1956 г., Желев опроверга удобната за някои нихилистични среди теза, че в България не е имало антикомунистически прояви и събития като тези в Унгария, Чехословакия или Полша.
Всички български комунистически дейци непрекъснато сами са изтъквали, че са взели властта с решаващата подкрепа на червената армия. (Затова и до днес безсрамните подлеци от тяхното котило и всички, „намазали“ по нещичко от привилегиите на соца, от които цоцаха повече или по-малко, са толкова върли защитници на паметниците на съветските окупатори!).
Прави чест на българското селячество, че се надигна на въоръжена борба срещу комунистическата тирания още през есента на 1944 г. Докато в Източна Германия въстанието е през 1953 г., в Унгария – през 1956 г., Пражката пролет – през 1968 г., събитията в Полша – през 1980 година…
Така че ние в България можем да се гордеем, че сме първите, оказали съпротива срещу комунизма, подпомаган от червената армия, заключи президентът Желев.
——————————————————–

Писателят Георги Мишев изтъкна, че Георги Марков ни е завещал една много важна дума – „непоносимост“. Той успя да се провре под дъгата и да избяга на свобода, докато ние останахме тук, сред „поносимите българи“. За разлика от г-н Желев аз не се гордея, че съм българин, каза писателят, верен на своята сатирическа натура.
………………………………………………………………………….

Развълнуваната от топлия и приятелски прием Анабел сподели, че не е смятала, че някога отново ще се върне в България. Едновременно съм щастлива и нещастна, каза тя. Щастлива заради това, че пиеса на Георги отново заживява на българска сцена, но и нещастна, защото не присъства човекът, който я е написал. Радвам се, че виждам и толкова много приятели, каза тя, благодарейки на всички за вниманието.

След това мнозина от присъстващите поднесоха цветя и подаръци на дълбоко впечатлената от засвидетелстваното към съпруга й и към самата нея внимание Анабел Маркова.

Полският писател фантаст Станислав Лем казва: „Трудното е да се пише така, че книгите ти да не умрат заедно с режима, когато той умре“.
Тази велика мисъл напълно приляга за Георги Марков и за неговото талантливо творчество. С времето то ще стига до все повече читатели, ще се изучава в училище (за сметка на соцпасквилите на социалистическите дитирамбисти, които вече са обречени на „славна“ забрава) и ще разкрива истината за социалистическата система по един наистина художествен, а не тенденциозен начин.
Защото, както казва пак Лем, ако „книгата надживее радикалната промяна на системата, значи нещо е стигнало отвъд политическата критика и е започнало да говори направо на хората.“
Проблемът в България обаче е, че „благодарение“ на усилията на ретроградните прокомунистически и просъветски (проруски) сили у нас все още няма обществено призната история на комунистическата диктатура.
В нейния контекст много по-лесно биха се вписали и българската култура и изкуство през този период и никога не би било възможно да се появи недоразумение като музея на социалистическото изкуство. Тогава нямаше да говорим за „Другата българска литература на 20. век“, имайки предвид автори като Асен Христофоров и Георги Марков, защото те щяха да бъдат българската литература.
Но те ще бъдат, защото са. И това време не е далечно.

Скулптурните портрети са от първата по рода си скулптурна изложба с портрети на Георги Марков „Мишена скитник” от 2011 г. на скулптора Спартак Дерменджиев.  Творбите са изпълнени с благородство, финес и изящество, но съдържат и стаен гняв, воля за победа и непримиримост. Много им подхожда определението „силни късове глина“, което Сирак Скитник използва, за да характеризира въздействието на пластиките на Иван Лазаров от Общата художествена изложба през 1914 г., посветени на двете Балкански войни. Повече за изложбата може да се прочете на долния линк http://parisbg1target.wordpress.com/