Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » За последното завръщане на Димчо у дома

Димитър Шишманов,

портрет от М. Юрукова

( 19 ноември 1889-1 февруари 1945)

На конференцията, посветена на 125-годишнината от рождението на Димчо Дебелянов (http://slavimirgenchev.info/?p=1786 ) и проведена във Велико Търново на 20 април 2012 г., сред множеството интересни доклади се открои този на доц. д-р Людмила Стоянова от Варна, онасловен „Димитър Шишманов в историята за последното „завръщане“ на Димчо Дебелянов у дома“. В репортажа си за конференцията подчертах нейното участие и доклада й, но каква бе приятната за мен изненада, когато варненската поетеса Станка Бонева ми подари в Копривщица по време на тържествата на 11-12 август т.г. (освен хубавата си стихосбирка „Засей ми море“) последните два броя на в. „КИЛ“

- и в единия от тях (бр. 6 от месец юни 2012 г.) открих отпечатан целия доклад на доц. Стоянова!

Преди всичко искам да благодаря на Станка за жеста, но не от куртоазия ще кажа, че в. „КИЛ“ е едно много ценно явление в днешно време, защото вестници за култура, изкуство и литература днес почти никъде не излизат. Съдейки дори само по тези два броя, уверено мога да кажа, че редакционният екип начело с главния редактор поета Иван Овчаров оползотворява много успешно както общинските средства, така и скромните 12 страници площ, каквито предлага месечното издание. В него има поезия, проза, критика, информации за културни събития от региона, интервюта, анализи, фотоси, рисунки… Бих откроил статиите на Ангел Дюлгеров за Паисиевата история, портрета на Милош Форман от Борислав Гърдев, есеистичния литературно-критичен текст на Георги Н. Николов за позабравения днес писател Ячо Кабаиваски – Марко Поло, описал в творбите си един вече несъществуващ свят и бит – на рибарите и рибарството, които обаче съществуват образно благодарение на неговите произведения, обширния репортаж за гостуването на варненския поет и бард Владимир Стоянов в Санкт Петербург и награждаването му с Всерусийската премия на името на И.Ф. Аненски….

Това, което съобщи доц. Стоянова пред многоуважаваната аудитория по време на конференцията във Велико Търново, не беше известно почти никому. Ето защо ми се иска повече хора да научат за Димитър Шишманов – писател, преводач от френски и немски език, дипломат, един от осъдените на смърт в качеството му на министър на външните работи в кабинета на проф. Богдан Филов от престъпния „народен“ съд и екзекутиран (на 55 години!), син на вазоведа и етнолога проф. Иван Шишманов, чиято 150-годишнина отбелязахме през тази година.

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=15054&sid=25

(http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A8%D0%B8%D1%88%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%A8%D0%B8%D1%88%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA)

Интересът на Димитър Шишманов към Димчо-Дебеляновата съдба и творчество не е случаен; самият той е високоерудиран и образован млад човек, а литературният му дебют е благословен от самия Иван Вазов, през 1924 г. получава наградата на Съюза на българските писатели за сборника си с разкази „Странни хора“ редом с Йовковите творби „Песента на колелетата“ и „Грехът на Иван Белин“, с новелите на Г.П. Стаматов „Малкият Содом“ и „Вирянов“ и с поетичния цикъл „Гергьовден“ на Елисавета Багряна. На дипломата Димитър Шишманов България дължи в значителна степен сключването на Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа през есента на 1940 г.

———————————————

През 1926 г. в столичния вестник „Перун“ излиза тревожно съобщение, според което гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар вече не съществува, като бил махнат и простият дървен кръст. Вземайки повод от това съобщение, Димитър Шишманов пише в уводната колонка „Изкуство и публика“ на в. „Слово“ (която водят двамата със Сирак Скитник, като Шишманов пише по литературни и музикални въпроси, а Сирака – за театър, кино, хореография, изобразително изкуство) следното: „Ако вестта е  вярна, то наистина тя не бива да бъде отмината равнодушно нито от обществото, нито от ония, които бдят над културта ни.“ Такова действие Шишманов нарича „светотатство, каквото ний, „варварите“, никога не бихме извършили.“ Иронията спрямо вината на съседите (гърците) е убийствена. „Димчовите кости не бива да остават неприкътани!“, възкликва писателят.

(Тук ще отворя една скоба, за да пирпомня, че по време на честването на 120-годишнината (през 2007 г.) от рождението на Димчо колеги от музеите посетиха Сидирокастро (Демир Хисар). Българската църква, в чийто двор е бил гробът на Димчо, е разрушена и на нейно място е издигната нова, гръцка, а целият двор е циментиран и няма помен от десетките гробове на български офицери, загинали и погребани там по време на Първата световна война. Нещо повече – и досега гръцките власти не са се отзовали на неколкократните настоявания от наша страна на мястото, където е бил гробът на Димчо, да бъде поставен поне един скромен възпоменателен знак. Просто не ми се говори за гърците… съвременните, разбира се.)

Ето как продължава бележката на Димитър Шишманов, цитирана изцяло от доц. Стоянова: „Не бива да се забрави де лежат те, костите на оня измежду младите ни поети, който въпреки ранната си смърт успя да извърши онова, що и днес е в много отношения непостижима идея за нас, успя да съедини западната изтънченост с българската яснота и да създаде поезия, която по ритъм и мелодичност и по нюансиране стои почти на равнището на френската или немската поезия, а по бистра мисъл и по съдържателност се доближава до народната песен. Не бива да се забравя де почива завинаги оня, който и днес буди вяра в нашето племе, най-главно в неговата способност сред най-тежки страдания и при невъзможни условия да твори културни ценности.“

Доц. Стоянова по-нататък преразказва статията на Шишманов, която продължава дори с конкретни виждания как може да се организира пренасянето на тленните останки на Димчо, колко евентуално би струвало и как биха могли да се набяват средствата за това, дори само в писателските среди: „Надали ще са нужни много повече от стотина хиляди лева, които писателите с една подписка и с няколко беседи и литературни утра биха могли лесно да съберат.“ И завършва с думите: „Едно скромно траурно тържество, и Димчо би се намерил отново в родната си земя, която тъй обичаше и чиито млади рожби днес тъй често поменуват името му.“

Идеята на литературния колуминст на в. „Слово“ за пренасяне на тленните останки на Димчо намира широк отзвук и много поддръжници, сред които са и членовете на литературния кръжец „Живо слово“ с председател актрисата Невена Буюклиева, които три години по-късно – през 1931 г., организират пренасянето. Те поръчват и надгробния паметник, който е изработен от зелен айтоски андезит от проф. Иван Лазаров. http://slavimirgenchev.info/?p=1022

В меморната си книга (издадена от дъщеря й Лиляна Спиркова през 2007 г. с предговор от актьора проф. Петър Петров, споминал се неотдавна), актрисата Невена Буюклиева

с най-голми подробности разказва за тези необикновени и толкова вълнуващи събития, показващи големия пиетет на интелигентните българи към Димчо Дебелянов и към изкуството въобще, както и за отношенията на големите творци и помежду им, и към проблемите на епохата.

—————————————-

През декември 2012 г. във Велико Търново университетското издателство ще издаде сборник с материалите от конференцията и в него ще бъде поместен и докладът на доц. Стоянова. Благодарение на нейната издирвателска и проучвателна работа пред нас отново възкръсва толкова даровитият син на България Димитър Шишманов, погубен в разцвета на силите си от комунистическата власт, даровит, широко скроен, ерудиран български писател и дипломат, чиято заслуга за спасяването на тленните останки на Димчо от антибългарските изстъпления на Гърция е напълно забравена, както и той като творец. Но в края на краищата истината винаги възтържествува!

17 август 2012 2 Коментара

2 Коментара за “За последното завръщане на Димчо у дома”

  1. Да те завърнат в бащината къща… « Славимир Генчев коментира на 22 август 2013 :

    [...] Всичко започва с една публикация на Димитър Шишманов във в. „Слово“ през 1926 г. „Гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар не съществува вече. Простият дървен кръст е махнат… Не бива да се забравя де почива оня, който и днес още буди вяра в нашето племе… Трябва да се погрижим за изкопаването на Димчовите кости и изпращането им в България…“ (На този линк има повече информация:  http://slavimirgenchev.info/?p=3980) [...]

  2. Нов ценен сборник с изследвания за Димчо Дебелянов « Славимир Генчев коментира на 23 ноември 2013 :

    [...] http://slavimirgenchev.info/?p=3980 23 ноември 2013 Коментари [...]

Вашият коментар: