Славимир Генчев

Тазгодишните Димчови поетични вечери – 2013, се проведоха от 16 до 18 август. По програма на 17 август моя скромност като миналогодишен лауреат на Дебеляновата награда имах честта и удоволствието да произнеса кратко слово на гроба на поета. Спомних си, че горе-долу по същото през август, но през далечната 1931 г., тленните останки на поета са пренесени по инициатива на художествения кръжок „Живо слово“ от Демир Хисар в Копривщица и препогребани в родния град. (Както е известно, днес и помен не е останал от старата българска църква в Сидирокастро и от църковния двор, където са били погребани и други български офицери...)

А като се върнах в София, отново разлистих безценната мемоарна книга на Невена Буюклиева, издадена от нейната дъщеря Лиляна Спиркова, където голямата актриса и почитателка на Димчо-Дебеляновата поезия е описала подробно тази забележителна проява на българските творци и интелектуалци.

Всичко започва с една публикация на Димитър Шишманов във в. „Слово“ през 1926 г. „Гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар не съществува вече. Простият дървен кръст е махнат… Не бива да се забравя де почива оня, който и днес още буди вяра в нашето племе… Трябва да се погрижим за изкопаването на Димчовите кости и изпращането им в България…“ (На този линк има повече информация:  http://slavimirgenchev.info/?p=3980)

Името на Дебелянов вече е добре известно, той е станал любимият поет на младите поколения, които „рецитират на висок глас по улиците „Сиротна песен“, както свидетелства в „Път през годините“ Димчовият приятел и голям писател Константин Константинов. Тъй че няма нищо чудно, че след публикацията във в. „Слово“ рецитаторите от кръжока по художествено рецитиране „Живо слово“ не само проявяват интерес, но и се заемат да организират пренасянето на тленните останки на поета от Гърция в България. Те създават фонд „Димчо Дебелянов“, в който постъпват средства от техните многобройни рецитали из цялата страна на Дебеляновите стихотворения. И 4-5 години по-късно начинанието им се увенчава с успех, въпреки проблемите, създавани, както винаги, от гръцка страна.

„На 19 август 1931 година всички формалности бяха уредени и шест души, между които и братът на Димчо Дебелянов – Илия, се качихме на една кола, отпусната от министъра на войната. Понесохме се на юг – към Пирин и Беласица. Нашата кола оставихме на границата – да ни чака, а по телефона повикахме от Демир Хисар гръцки автомобил и с него продължихме пътя… Ето ни най-сетне в църковния двор. Малка, стара църква сред почти запустял двор… Тук почиват останките на 24-ма български герои… Размерихме мястото и работникът започна да копае… Мъчително очакване. Ето, лопатата попада на кухо място. Работникът откри внимателно прогнилия капак. Извади изгнила дрипа плат, черепа, кости и два войнишки ботуша. Братът Илия посегна към черепа, разглежда го дълго и рече: „Неговият е“. Димчо имал на горната челюст два зъба, застъпени един върху друг… Измихме костите с вино, а старият свещеник зачете на гръцки заукопойна молитва. Но българин бе старият свещеник и не удържа. Последните молитви прочете на български… Прибрахме скъпоценния товар и тръгнахме назад. На граничния мост при Кулата взвод български войници отдаде първи военни почести на поета – войн и върху малкото ковчеже сложихме набраните от родния бряг цветя.“

Тук помествам факсимилета от книгата на Невена Буюклиева, които са четливи, особено ако се прехвърлят на личния комптър и се увеличат.

Приятно четене!