По време на митинга шествие, организиран навръх Деня на народните будители – 1 ноември, от преподаватели и студенти от всички ВУЗ-ове в подкрепа на студентския протест под наслов „Събудете се!“, някои от младежите носеха плакати с имената на български поети и писатели от различни исторически периоди и съответно със заглавия на техни емблематични произведения.
Сред тях: Никола Вапцаров и „Вяра“, Симеон Радев и „Строителите“, Милен Русков и „Възвишение“, Димитър Талев и „Железният светилник“, Христо Смиреннски и „Ний“, Гео Милев и „Септември“ и още неколцина други. Естествено, те (избраните автори и творби) биха могли да бъдат много повече – от Иван Вазов и Христо Ботев през Елин Пелин и Йордан Йовков до П.К. Яворов, Димчо Дебелянов, Атанас Далчев и т.н., но посланието на студените очевидно целеше да напомни и подчертае вопиющата нужда от
изучаване и познаване на българската литература
като стожер на българската духовност и като историческо-художествена памет за нейната и на нейните създатели Будност.
И вес пак нещо в избора не беше и не е наред. По какви критерии и съображения студентите са избрали и сложили редом Вапцаров и Димитър Димов или Смирненски и Симеон Радев? Комунистическо-пролетарски поети – независимо от величината и силата на безспорния им поетичен гений – до напълно различни като манталитет и убеждения писатели? (Ще припомня един стар виц: Когато след преврата от 9.9 1944 г. избират Димов за председател на Съюза на българските писатели, междувременно превзет тотално от БКП и от писателите комунисти, под сурдинка всички се присмивали, че най-накрая говедата в СБП са си намерили ветеринар…).
Със сигурност изборът на студентите (вероятно филолози)
е личен и е плод на тяхната степен на компетентност, (по)знания, разбирания, вкусове, възгледи, убеждения и т.н. Почувства се обаче, че за мнозина от присъстващите на митинга бе повече от странно да видят на протест срещу комунистическата „модерна“ власт заглавието на иначе много талантливото Вапцарово стихотворение „Вяра“, което проповядва именно комунистическия „идеал“. (За юношата Смирненски няма какво да говорим: бил е твърде млад, за да осъзнае голямата си заблуда, макар че някои неща вече е разбирал и е бил достатъчно разочораван от разрушителните деяния червените ескадрони, които не донасят нищо добро на човечеството, а се превръщат в наказателни отряди от болшевишки престъпници. И за поемата „Септември“ не ми се говори, защото тя е също талантлива, но е същински апотеоз на зловещия септемврийски метеж, удавен съответно от властите в кръв – и по този начин станал причина за дълбоката бездна, която и до днес разделя фатално българско общество).
От друга страна, появата на комунистическо-пролетарски автори на митинга шествие в някаква степен ще обезоръжи и наистина донякъде обезоръжава крайните леви критици на студентските протестни действия, защото би им показвал своеобразно обективния характер на протеста и (ако изборът на поетите и писателите от студентите не е просто случаен, любителски, инерционен) в известен смисъл посочва размиването между първоначалните идеи на комунистите-идеалисти и практическото „приложение на метода“, при който овчарчето Калитко се превръща в алчното овчарче Капиталитко, а гаврошовците – в съвременните мутри, „меринджеи“ и лумпени.
Така или иначе, проблемът е не само в последните 23-24 години, а
в предходните 45 години на откровен комунизъм
Неосъждането – и то осъждане безапелационно, еднозначно и крайно – на комунистическата идеология и практика във всичките й измерения е фактически основната причина да сме на този хал и да се налага да се протестира срещу власт, упражнявана от същата партия и от потомците на болшевишкото насилие у нас. Всички бомби, избухващи със закъснение днес, са заложени през онези 45 години (от 1944 до 1989 г.), но и от последвалите я, през които БКП и креатурите й мимикрираха, претърпяха редица метаморфози – тайни и явни – и в крайна сметка превърнаха политическата власт на комунистите в икономическа и финансова – и накрая отново в политическа.
На митинга срещнах Николай Аретов, от когото научих, че вече е излязъл вторият том от избраните съчинения на проф. Асен Христофоров. Ето защо още същия ден побързах да го купя, след като бях се снабдил с първия още по време на премиерата в Народната бибилотека „Св. св. Кирил и Методий“. Както е известно, проф. Аретов е от хората, които направиха много за реабилитацията на белетриста Христофоров, който и днес продължава да е почти неизвестен за т. нар. широка читателска публика. Но нима трябва да е
все още непознат за днешните учители, преподаватели, ученици и студенти
И защо?
А Асен Христофоров е бил професор и преподавател
по икономика не къде да е, а именно в Софийския университет! И е бил уволнен поради неблагонадеждност и като убеден критик на социалистическата планова икономика и първия учен, назовал присъствието на Червената армия в България окупация, и то в публикувана икономическа статия, показваща колко ни е струвало хрантутенето на тази окупаторска армия до 1947 година! Комунистическата власт, която отдавна му е вдигнала мерника, разиграва на Христофоров следната инсинуация: срещу професора се опълчили студентите комунисти (партията веднага напълва училищата с народни верни синове и дъщери, за да ги образова и направи „хора“; и както се вижда, те и до днес са й верни и предани под формата на ректори, конституционни съдии и преподаватели-агенти), оплаквайки се, че бил лош преподавател, късал ги на изпити и т.н.; и под този този претекст другариатът прогонва големия учен, забранявайки му всякаква преподавателска дейност. (Няма да се спирам тук на житейската драма на Христофоров, защото вече има публикации на тази тема и всеки може да ги потърси и да се информира.)
Съдбата и писателското и преводаческото дело на проф. Христофоров са изключително показателни за случилото с българския народ и с България през комунистическия период – пълно унищожаване и на дотогавашната обществено-политическа система, и на всеки „вражески“ елемент, особено ако е високобразован, „чужд“ на народо и превъзхождащ във всяко едно отношение средностатистическия другар.
Написаните от проф. Христофоров творби, и особено романа „Вуцидей“, са сред върховните постижения на цялата българска литература до днес. Христофоров, починал само на 60 години, остави както ценни икономически трудове, така и златни страници художествено слово – белетристика, публицистика и преводи, като същевременно показа сила и мъжество, типични за християнски светец, отстоявал вярата си във времената на гонения до император Константин Велики.
Личността на Христофоров е изключителна и е доказателство за
превъзходството на надарения човек над комунистическия гнет
защото показва, че ако му попречат да върши едно, надареният човек не по-зле от него може да върши друго. Самият „Вуцидей“ е роман биография, антиутопия и факшън, който разкрива истината за безпочевността, безумието и
неизбежния провал на комунизма
още през първите години на „социалистическото строителство“. (Като истински, а не измислен комунистически икономист Христофоров съвършено ясно е разбирал това). Само този роман да се изучава задълбочено в горните класове на училищата и от студентите филолози е достатъчно, за да стане ясно на подрастващите какво точно е бил и е комунизмът, защо е престъпен и защо, кокто казах по-горе, неговото активно неосъждане навреме, та и до днес чак, е причината както за уж сбъркания (изобщо не е сбъркан, а си е съвсем съзнателно проведен по познатия начин!) преход, така и за днешния студентски протест. (Давам за всеки случай един линк, та белким някой се заинтригува повече, особено студентите http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=318&WorkID=16917&Level=1 ).
Ако студентите (и всички млади хора, и обществото като цяло) знаеха повече за Асен Христофоров, непременно
сред плакатите на митинга шествие щеше да има
един с неговото име, още повече че той е бил и университетски преподавател).
Освен това по време на шестивето срещнах и приятелите си Пламен Даракчиев и Маргарита Илчева, които носеха плакат с образа на писателя Георги Марков.
Та си помислих: че то единственият ни гениален съвременнен писател е все още полупризнат в родината си, истината за убийството му се крие точно от кукловодите на прехода и
пълната му и безусловна реабилитация
като борец срещу комунизма и като велик писател не се е състояла по безапелационен, убедителен, неоспорим начин, а аз за популярността на проф. Христофоров съм се загрижил! Колчем се спомене името на Георги Марков, и ченгетата, простолюдието и литературните тъпанари хором закрякват: ама той е бил двоен агент, бил е в ловната дружинка на Тато, бил е сценаирст на сериала „На всеки километър“, написа е пиеса със заглавието „Комунисти“ – истини, полуистини и явни лъжи, които умишлено се внушават на лековерната публика (която, впрочем, е петимна за окалване на ближния, та да може по-леко да го отхвърли или да преглътне очевидното му иначе художествено превъзходство), за да не може творчеството на писателя да стане признато, обичано, популярно и най-вече – да се изучава в училището и университета, защото и то (особено „Задочните репортажи за България“) – като романа „Вуцидей на Асен Христофоров – е напълно достатъчно, за да проумеят и млади, и стари
дълбоко престъпната същност на комунизма
и защо днес сме такива, каквито сме.
(Може да прозувчи като куриоз както за студентите, така и за другариата, но една от най-задълбочените изследователки на живота и творчеството на Георги Марков – Цвета Трифонова, е написала великолепна студия „НИКОЛА ВАПЦАРОВ И ГЕОРГИ МАРКОВ – ПАРАЛЕЛИ, СХОДСТВА И ПРОТИВОСТОЯНИЯ
“ http://www.svobodata.com/page.php?pid=2084&rid=61), в която прави неочакван, но напълно обоснован и правдоподобен паралел между Никола Вапцаров и Георги Марков.)
Но „да се върнем на овцете“: докато комунизмът не бъде о(б)съден както трябва, няма скоро по време на протестно шествие да видим в ръцете на млади хора плакати с имената на Асен Христофоров и Георги Марков и заглавия на техни емблематични творби.
Същевременно докато не видим такива плакати, комунизмът няма да бъде осъден.
Параграф 22 по български.
2 ноември 2013
Коментари
