Моралната победа на големия талант над бездарния комунизъм

На 7 октомври 2011 г. на Камерната сцена на НТ „Иван Вазов“ след 44-годишно прекъсване се състоя 14-ото представление на пиесата на Георги Марков „Да се провреш под дъгата“. Спряна през 1967 г. след 13-ото си представление (в Театъра на армията) от червените гаулайтери (въпреки засвидетелствания огромен зрителски интерес), пиесата бе възкресена за нов и дълъг (в това не се съмнявам) театрален живот от същия режисьор – Асен Шопов.
На 80-годишнината на Георги Марков, отбелязана преди няколко години на същата сцена, драматургът на театъра поетът Георги Борисов обяви пред присъстващите намерението пиесата да бъде поставена отново. Прави му чест, както и на ръководството на театъра и на режисьора Асен Шопов, че изпълниха блестящо това намерение.
Звездният актьорски състав (Васил Михайлов, Марин Янев, Руси Чанев, Стоян Алексиев, Георги Кадурин, Валентин Ганев, Петър Попйорданов) игра на висотата на силната драматургия на Георги Марков.
Човек разбира защо пиесата е спряна, но разбира и друго: българските комунисти са били изключително ограничени малодушни хорица. Пиесата е дотолкова класическа (като драматургия) и в нея се разглеждат не само местни, български, изолирани проблеми (в българските образи и типове лесно се провиждат общочовешки характери и конфликти – от битови до екзистенциални) – че тя спокойно би могла да обогати тогавашния и сегашен доста блед съвременен български драматургичен репертоар.

ОТ сайта на НТ “Иван Вазов“:
http://www.nationaltheatre.bg/bg/spectacles/da-se-provresh-pod-dagata

Петима болни от туберколуза мъже в разцвета на силите си са настанени в планинския санаториум на д-р Господов. И на тях, и до края на войната остават може би броени дни.
И петимата са с различни професии и противоположни характери, морал, разбирания за живота и света, и петимата са разядени от цинизъм, отчаяние, безверие и животинска жажда за живот, готови на всичко, за да продължат само с няколко месеца,  дни, часове съществуването си. Никой от тях не иска, а и няма къде да избяга, всички са принудени да съжителстват заедно и всекидневно да се изправят един срещу друг, когато изведнъж в санаториума се появява Жена…
———————————————————————–
Пиесата „Да се провреш под дъгата” е авторска драматизация на новелата на Г. Марков „Санаториумът на д-р Господов”. За първи път се играе в Толбухин (Добрич) на 25 септември 1966 г., а на 1 октомври 1966 г. има премиера в Пловдивския държавен театър и е дебют на режисьора Крикор Азарян (при тази постановка финалът е по-различен). На 25 март 1967 г. е нейната премиера в Театъра на Народната армия, но е спряна на тринайсетото представление заради това, че за „ранената партизанка се говори през цялото време, а е показана на сцената само за 2 минути”, както пише Г. Марков. Причината е обаче в променения от самия него финал, когато Немия в пиесата изведнъж проговаря…
От 24 март до 10 април 1974 г. „Да се провреш под дъгата“ се играе на сцената на лондонския Little Theatre под заглавието Lets go under the Rainbow и режисурата на Стивън Джон Митчел. В английския вариант Г. Марков превръща безименната партизанка в терористка, без да уточнява времето на действието – краят на Втората световна война. Добавени са и премахнати някои реплики, с част от които се съобразява и сегашната постановка на пиесата в НТ „Иван Вазов”.

ГЕОРГИ МАРКОВ:

За  „Да се провреш под дъгата”

„…Когато спряха пиесата на 13-ото й представление във Военния театър в София, помолих първия секретар на партията Тодор Живков да прочете пиесата. Той отзивчиво я прие и наистина я прочете. Връщайки ми текста в неговия кабинет в ЦК на партията, той ми каза, че не вижда нищо лошо в пиесата, че освен няколко дребни забележки нищо критично не би могло да се каже. „Това е, що се отнася до политическата част — каза той. — Художествено аз не съм капацитет да се произнасям, но ако питаш за моето мнение, ще ти кажа, че не ми харесва, защото е много песимистична, мрачна…“
Само няколко месеца след нашия разговор „Работническо дело“ излезе с уводна статия, в която заяви, че пиесата била чужда на българските зрители и те сами я отхвърлили…
Дума да няма, че и по форма, и по съдържание тази пиеса беше нещо много различно от изискванията на социалистическата драматургия. С две думи, темата беше предателството на идеалите. Или — измяната спрямо себе си. За мен, а смятам, и за мнозина други, това беше една от най-актуалните теми на нашето време…
Но още със започването на репетициите (режисьор Асен Шопов) се оказа, че чисто технически нашата постановка е ангажирала първите сили на театъра и поради това попречила на другите постановки, между които две военни пиеси от военни автори… Авторите мобилизираха своите приятели и започнаха да четат моята пиеса дума по дума, за да открият накрая идеологическата й съмнителност. Известни реплики бяха извадени вън от контекста, тълкуването на други напълно преиначено, разни невинни директни действия получиха зловещ алегоричен смисъл и седемте нещастни туберкулозни герои бяха обявени за българския народ, докато туберкулозата се оказа ни повече, ни по-малко, алегория на живота…
На последните генерални репетиции и на първото закрито представление на 27 март 1967 година пиесата се игра пред претъпкан салон, тъй като, щом се заговори, че нещо ще се спира, хората тичат да не го изпуснат…Не поканих никого от хората на върха. Така че премиерата премина при празни правителствени ложи. Но на втората вечер в една от ложите се озоваха трима генерали, начело с началник-щаба на армията Семерджиев….След около 40-ата минута на представлението в напрегнатата тишина на салона прозвуча силен генералски глас:

„Това повече не може да се гледа!“

После вратата на ложата се тресна демонстративно и тримата генерали напуснаха, безкрайно възмутени. На другия ден, по време на конгреса на кооператорите, те бяха говорили наляво и надясно за пиесата, която била гавра с българския народ и действителността. Оттук нататък съдбата на представлението беше решена … Бях смаян, когато моето собствено предприятие, където бях инженер преди години, поиска 600 билета и му бе казано, че всичко е продадено. В замяна ние имахме почти празен салон. Нищо не е по-съсипващо за актьорите от това да играят пред празни столове…
Тринайсетото представление беше последното… Петима души бяха уволнени от театъра. Режисьорът Асен Шопов, чудесният актьор Наум Шопов и жена му бяха изгонени от София за две години. Приюти ги Бургаският театър…”

Думи на режисьора АСЕН ШОПОВ:

Защо Георги Марков и защо „Да се провреш под дъгата”?
Този вариант на пиесата беше реализиран през 1967 г. в Театъра на армията и просъществува само 13 представления. Фатално число! Представлението беше забранено и свалено от сцената. Част от създателите му бяха уволнени. По същото време репетирах в театър „Сълза и смях” последната пиеса на Джери – „Комунисти”. И тя беше забранена. И ръководството на театъра – свалено. Джери замина зад Желязната завеса и не се върна. Дали защото като кактус бодеше нечия съвест, просто го убиха.
И в двете пиеси неговото послание беше едно и също –  идеализмът на младото поколение, излъгано, ограбено и измамено от цинизма на демагози, кариеристи и политически ренегати.
Мисля, че дължа към паметта на Джери да върна на сцената онова фатално тринайсето представление.
А що се отнася до посланието днес, то е по-валидно и по-нужно от времето, когато „Да се провреш под дъгата” беше инкриминирана.
Георги Марков е жив.

Другите „виновници“ за успешната постановка са:
Михаил Шишков – музикално оформление
Георги Борисов – драматург на постановката
Боряна Митев – помощник-режисьор
Лальо Христов – художествено осветление

http://www.nationaltheatre.bg/bg/spectacles/da-se-provresh-pod-dagata

——————————————————

Успях да направя няколко снимки преди и след представлението, които, макар и слабо, донякъде илюстрират атмосферата, при която премина спектакълът.

Възстановяването на постановката, и то на сцената на най-авторитетния български театър, с различен актьорски състав, но със същия режисьор – Асен Шопов, е не само художествен „реванш“ за Георги Марков, но и звучна демократична плесница връз тлъстата буза на червендалестия комунизъм и неговите бащи, слуги и подлоги.
Преструвайки се, че все едно го няма и клеветейки го гузно, че не бил истински дисидент, а, видите ли, бил двоен агент – на ДС и на английските служби (и че дори те, а не ДС и КГБ са го ликвидирали), живите и мъртвите палачи на писателя се надяваха до този момент, че Георги Марков е минало и че само шепа върли „пещерни“ антикомунисти и неговите роднини, приятели и близки се опитват да го възкресят за българската литература и култура.
Сега тези надежди се оказаха просто говежди…. “Да се провреш под дъгата“ е пиеса-класика, каквато измислените соцреалисти не могат и да сънуват. Техните полуграмотни драсканици не просто бледнеят пред нея, но са напълно задраскани от гумата на времето.
Не се наемам да правя накакъв по-задълбочен анализ на пиесата или да я преразказвам, защото всеки ценител на театралното изкуство трябва просто да иде и да гледа постановката. Ще кажа само, че Георги Марков е блестящ и като драматург (осмен като белетрист, публицист и есеист) и че в съвременната българска драматургия я има, я няма и десетина пиеси, които могат да си съперничат (в добрия смисъл на думата) с „Да се провреш под дъгата“. Тя, освен всичко, е абсолютно актуална, а не е просто историческа реликва, която се гледа с носталгия и възприема с умиление. В нея има ибсеновски драматизъм, чеховска лекота и оскар-уайлдовски хумор, играе се и се гледа на един дъх, при висок градус на напрежението и очакването. Диалогът е наситен, остроумен, характерите на героите – правдиви, много релефно очертани, подсилвани от фарсово-гротескни режисьорски и актьорски решения, действието е динамично и стремително, макар и без да се натрапва, но и без да „позволява“ на текста да доминира и натежава.
Открояват се и пророчески визии – за бремето на свободата и роботизирането на бъдещия (т.е. вече днешен) човек!
След това „театрално“ завръщане на Георги Марков много сериозно „увисват“ жалките соцдраскачи, които дойдоха да превземат София и литературата с убедеността, че от „прости селски момчета ще станат част от една национална литература“. Те и до днес, заровили глави в пясъка, се изживяват като част от българската литература, големеят се, раздават си ордени и награди и се преструват, че Георги Марков не съществува! Но той ги измете само за една вечер от сцената. Нека продължават да палят свещи на червения си окървавен идол, нека лижат още руския ботуш и руския гАз, нека се величаят един друг като класици! Просто от 7 октомври 2011 г. вече ги няма. Как ли ще им се иска да се проврат под дъгата и да изчистят поне малко гузните си съвести! Ако има Бог, той да им прощава…
Разбира се, сега предстои по-сериозното популяризиране сред обществото и задълбоченото изучаване на творчеството на Георги Марков в училищата и университетите. Защото без него ще бъде много трудно да се преподава историята на комунизма и да се осмисли в исторически план пагубното му въздействие върху българския народ и държава през последните 65 години, при което най-страшни с последствията си са създаването на „македонската“ нация и заробването на България от ченгесаро-комунистическата мафия и от руските газови и българските цигански и всякакви други царе, барони и прочие лумпениат…
И ако стане чудо и България успее да просъществува, запазвайки българския си характер и през идните години, десетилетия и векове, то сред всепризнатите класици на българската литература достойно ще се нареди и името на убития от престъпната комунистическа власт Георги Марков.