Славимир Генчев

Жертвоготовност

Да, аз отдавна знаех думите,
които трябваше да кажа…
Стопих леда,
прерових шумата,
душата си претърсих даже.

Намерих овехтели песни,
докоснах съдбоносни тайни
и възкресих трагични жестове.
Но те ми се изсмяха:

„Айде бе!“

Тогава аз създадох нови –
за свития под свойта стряха, -
а те,
подрънквайки с окови,
и в новите не се познаха.

Когато изкрещях голямата,
която пренебрегва хляба,
видях как гордо я нарамиха –
и търтиха по лични работи.

Но ако няма смисъл ударът,
а приказките са излишни,
защо тогава се учудвам,
че траят,
псувайки всевишния?

Да, аз отдавна знам словата,
които ни превръщат в жертви.
Кога да им ги кажа, брате –
на обед или след вечеря?

9-10.12. 1980 г.

0 0 0

Разбира се, потомците
ще съдят
какво сме взели и какво сме дали,
ще се забрави
или ще пребъде
това,
което вчера сме създали.

На ъгъла на времето ще хленчи
един от нас
и ще нарежда плитко,
в средата някой ще изнася речи,
а другите като деца ще питат.

И може би в това ни е бедата:
различни хора – разни идеали.
Но ако трябва
да вървим нататък,
да скрием в скрина старите медали!

Че оня, който отговора носи,
като дете ще мине през площада.
О, нека не отбягваме въпроса:
ще го познаем ли,
преди да падне?

26.12. 1980 г.