Тончо Бебов
(1946 – 2011)
2.
Десетки спомени ме връхлетяха в този момент. Не помня кога и кой ни е запознал. Сигурно е станало в Стариградското кафене, което се намираше в центъра и беше най-престижното заведение в цяла Копривщица. В петък и събота там се тълпяха гостите на града, главно софиянци и пловдивчани, а през седмицата беше същински сборен пункт на младите копривщенци, които имаха по-изискан и модерен светоглед и вкуси и не ги задоволяваха останалите две-три кръчми.
Стариградското кафене се помещаваше на долния етаж в тази къща. Сега е аптека. А преди това е била трапезария, открита от лейди Странгофрод за жителите на Копривщица
Така станало откакто изгоряла при умишлен пожар механата „Първата пушка“, за която бух чувал само легенди; но това е друга тема. Понякога аз се отбивах и в другите заведения – ресторанта на „Балкантурист“, където редовно свиреше оркестър и това беше една от основните копривщенски атракции; в гостилница „Средна гора“ ходех да обядвам, а в същинската по вид и съдържание кръчма „Здравец“ вечерях, тъй като ми беше по-близо до квартирата, а и там най-често можех да се видя със Сашо Божинов – художник самоук и ръководител и свой подчинен в местния радиовъзел…
С Тончо се сближихме веднага по ред причини. Оказа се, че второто му висше след военното училище му е журналистика. Тончо водел години наред предаване за армията по телевизията, което може и да съм гледал навремето, макар че не го помнех оттам. Как така се беше озовал в действащата армия? Просто бил наказан от височайше лице заради любовна афера с дъщеря му. След девет месеца във Виетнам, където бил по журналистическа линия и след като завъртял главата на младо българско момиче, отишло да следва в братската азиатска страна виетнамски език и литература, жененият – при това с втори брак – Тончо внезапно бил сурово и справедливо натирен от командването и никакви негови лични връзки не могли да го спасят от гнева на бащата – виден контраразузнавач, прочул се със залавянето на шпионина Иван-Асен Георгиев, който до залавянето си работел за американското разузнаване в качеството си на дипломат от мисията на народната република в ООН.
Няма да изнасям тук повече подробности, каквито Тончо често и по различен повод споделяше с мен; важното бе, че тази греховна връзка му прекъснала по-нататъшната цивилна кариера и го бе запокитила да служи като строеви офицер в поделението в Копривщица, разположено на десетина километра извън града. Често се засичахме с Тончо рано сутрин, докато той чакаше армейското автобусче, с което офицерите и старшините пътуваха до поделението. По това време аз пък отивах в Дирекцията на музеите, за да взема ключовете за Димчо-Дебеляновия музей. Разменяхме по някоя и друга шега и се уговаряхме за вечерта. Тончо се нуждаеше от компания много повече от мене – аз вече бях завързал приятелства с колеги и „местни“ младежи, често ми идваха гости – бивши състуденти, роднини или близки, докато той беше съвсем „пресен“, виновен, наказан и съкрушен. Разбира се, беше мъжкар и с нищо не се издаваше. Скоро заформихме бодро каре по бридж заедно с друг негов колега – нормален офицер в смисъл, че беше тук по служба, а не по наказание като Тончо.
Събирахме се да играем карти в квартирата на Тончо. Тя се намираше на първия етаж в нова къща близо да моста на Първата пушка, където именно се е разполагала допреди няколко години само напълно изгорялата механа, чийто съдържател – както се разбрало по-късно – сам я подпалил, за да прикрие своя крупна кражба.
Тончо си беше донесъл от Виетнам модерна за онова време уредба „Панасоник“ – с тунер, касетофон и грамофон. Притежаваше и невероятна колекция касети и плочи – от „Битълс“ и „Стоунс“ до „Пинк Флойд“ и „Джетро тал“, както и записи на Висоцки и Окуджава. Беше си същински заклет меломан. Та купувахме си ние бутилка водка и някакво безалкохолно, сядахме около квадратната маса, Тончо включваше уредбата и подхващахме играта. Ала понеже си пийвахме порядъчно, а и не бяхме измежду най-големите играчи, почвахме много да грешим било в анонсирането, било в разиграването. Това искрено ядосваше Тончо, той ругаеше, здравата, караше ни се (беше най-възрастният между нас, впрочем) и даже ни заплашваше, че още от утре вече няма да се пие по време на игра. Така и стана. Обаче играта без алкохол хептен не ни вървеше и скоро върнахме стария режим… Поне веднъж седмично хуквахме по жени, но тази деликатна тема ще я подмина.
Нещо важно пропуснах: въпреки че Тончо обещал на голямото началство да се разведе с втората си жена, за да се вземат с изгората му от Виетнам, наказанието му си остана в сила. По-късно Тончо си спази обещанието и може би година или две след като аз бях напуснал Копривщица, той също се преместил в София.
И ето че пак се развел, за да се ожени за четвърти път.
- Още малко и ще настигнеше Лили! - упреквах го на шега аз, а той вдигаше безпомощно ръце и се оправдаваше с басов смях.
- Какво да направя, като все се влюбвам!
Ето как му беше измислен прякорът от неговия колега във Военната киностудия…
Виждахме се обаче много рядко и за малко. Докато не стана дума за фестивала на бардовете в Харманли. Но затова вече писах…
И така неусетно стигнахме до 10 ноември 1989 г. Демокрацията обаче – с цялата условност на това понятие у нас, затова аз най-често я наричам „думокрация“ – ни раздели, защото у иначе свободомислещия, разкрепостен, критичен и немалко патил Тончо проговори верният партиен член. Как разбрах това?
През 1990 г. заедно с Братислав Талев – втория син на покойния писател класик Димитър Талев, и Невена Крапчева – дъщерята на прочутия общественик, журналист и поддръжник на българската кауза в Македония Данаил Крапчев (убит още на 10 септември 1944 г. в Благоевград от комунистически разбойници) – участвах във възстановяването на партийния вестник. „Знаме“ – историческия орган на Демократическата партия, основан през 1984 г. от великия копривщенец и конституционалист Петко Каравелов, той основател и на самата партия. Харесвах много Демократическата партия, защото в нея е членувал не кой да е, а самият Щастливец; това е, съгласете се, съкровен атестат.
В политически смисъл, естествено, подобен аргумент има най-малкото значение. Не по-малко велики наши писатели от преди и следосвобожденската епоха са членували в партията на Стамболов – най-големия Петко-Каравеловски душманин, хвърлил го без капка жал и милост в зандана, където Каравелов всъщност предприел първи стъпки за създаването на Демократическата партия. Партия, която притежавала благодарение на него и неговите съдейци и съидейници удивително модерна, изчистена и демократична, съобразена с българските традиции, дух и манталитет програма, както впоследствие, след кончината на Каравелов, и лидери като Александър Малинов и Никола Мушанов – знаменити политици и държавници, управлявали България винаги в трудни години, когато другите са гледали да се измъкнат от отговорност по домашно плетени чорапки.
Това, естествено, е друга тема, но връзката с Тончо и вестника е повече от топла. В първите броеве на възстановеното „Знаме“ се печатаха като истински откровения неизбежните за партиен орган материали и информации, посветени на партийното строителство и на актуалното политическо състояние, всякакви обръщения, възвания, декларации, съобщения и репортажи за различни партийни инициативи – било самостоятелни, било в рамките на Съюза на демократичните сили, в чието създаване бе участвала и ДП с пръв лидер Борис Кюркчиев, заменен на по-късен етап от Стефан Савов. (Последният, за голямо разочарование на мнозина и вероятно за радост на още толкова политикани, извади партията от СДС през 1994 или 1995 г., за да създаде с Анастасия Мозер т. нар. Народен съюз.)
Освен гореизброения тип материали, голямо място отделяхме за текстове, посветени на историята на Демократическата партия, защото за тези 45 години споменът за нея бе избледнял, изопачен, неадекватен, особено за младите поколения. Възстановяването на историческата правда и на истината за дейността на ДП и нейното отрицателно отношение към деветосептемврийския преврат (ДП е била сред малкото политически сили, опълчили се срещу комунистическата заплаха още преди другите да се усетят).
Точно по това време с мен се свързва историкът от Варна Вълкан Вълканов, който ми изпрати по пощата наистина неоценимо богатство – мемоари на Никола Мушанов, писани в комунистическият затвор, които Вълкан години наред бил разчитал в читалнята на Народната библиотека в София. Излишно е да казвам какъв интерес предизвикаха те.
Същевременно публикувахме и други исторически материали за повече или по-малко известни дейци на ДП и различни събития от историята на България. Едно от най-неотразимите „оръжия“ в словесната с демагогската пропаганда на „Дума“ и сродните й посткомунистически издания, които все още излизаха по онова време, съвсем естествено бе трагичната, но героична съдба на ДП и на нейните водачи, активисти и редови членове преди и след болшевишкия преврат от 9.9 1944 г. Тогава, във връзка с моя статия, в която писах за Никола Мушанов, че е „последният български демократ“, в наскоро „произведения“ от „Работническо дело“ вестник „Дума“ не друг, ами самият Тончо Бебов публикува остро възражение, акцентирайки надълго и нашироко върху факта, че в едно от правителствата на ДП Мушанов и неговите подчинени в качеството си на вътрешен министър е разтурял – такъв беше използваният глагол – стотици работнически митинги и събрания. Това не били, гневеше се Тончо, никакви прояви на демократ, ами направо си било чист фашизъм!
В следващия брой на „Знаме“ лично написах отговор, в който, първо, уточнявах, че „демократ“ има и по-тясно значение, когато се употребява за лидер или член на ДП; същевременно доказвах с факти, че за българските демократи с пълна сила важи и широкият смисъл на думата. Що се отнася до преследванията на комунисти по онова време, на фона на комунистическите престъпления „разтурянията“ на техни митинги и събрания прилича ни повече, ни по-малко на игра на стражари и апаши. Дори давах пример – имаше го в мемоарите на Мушанов, – че комунистическия депутат Петко Напетов (по ирония на съдбата съм завършил 66. гимназия в София, чийто патрон беше Петко Напетов!) демонстративно е ходел в Народното ни събрание, облечен с руска рубашка! И никой не го е спирал на входа, нито му е държал сметка. Комунистическите агитатори не са имали капка свян в това отношение.
Всъщност оттогава – става дума за 1990 г. – секнаха и приятелството, и взаимоотношенията между нас. Все пак Тончо се оказа от другата страна!
А когато през 2009 г. се появи и вестта, че е сътрудничил на военното контраразузнаване, само си помислих: „Има си крушка опашка!“ После видях годината на вербуването му: 1980. По това време вече съм бил напуснал Копривщица след спечелен конкурс за асистенти и преподаватели в Института за чуждестранни студенти в София, който пък носеше името на „големия приятел на българския народ“ Гамал Абдел Насър…
Оттам насетне чувах рядко за Тончо. При едно пътуване до Шумен, където се провеждаше фестивал на бардове, научих за радио „Браво“ и че негов основател и собственик бил Тончо.
(Следва)
11 февруари 2014
Коментари
