Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Ивица Дачич направи скандално изявление в Цариброд, но българският „премиер“ си премълча

Зденка Тодорова

„ШОПСКИ ЕЗИК” И БЪЛГАРСКИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ НИХИЛИЗЪМ


На 18 февруари 2014 г., в Цариброд беше открит Паметен бюст на Апостола на свободата, Васил Левски. 141-годишнината от обесването на Апостола беше помрачена от скандал, който съвсем умишлено предизвика сръбският министър председател Ивица Дачич, заявявайки в прав текст, че „тук в Цариброд, все още никой не може да установи на какъв език се говори – сръбски, български или шопски”.  Наред с двата езика – сръбският и българският, официален представител на сръбската държава съвсем официално произведе в присъствието на българският си колега западния български говор в език, определян от един век насам от сръбските политици, диалектолози, писатели, журналисти и антиблгари като „шопски”. Той  бил по-различен от българския и много по-близко до сръбския език. По тази логика, щом говора на царибродските българи е по-различен от българският книжовен език, то и самите хора са по-различни от българите. Не изключвам възможността, част от хората с промити мозъци, които гласуват за партията на Слободан Милошевич в Цариброд, оглавявана в момента от Ивица Дачич, наистина да повярват в тези безумни твърдения. Целта на Дачич беше да се прицели точно към тази част от населението, която се определя като „сърби”, „неопределящи се” а до скоро и като „югославяни”. На последните парламентарни избори, които се проведоха на  16 март т.г., за партията на Дачич, гласуваха 10% в Цариброд. Останалите гласовесе разпръснаха между множеството сръбски партии, които също споделят теорията за „шопски език” в Западнитепокрайнини. Странно защо българският премиер и придружаващата го на 18 февруари 2014 г. огромна делегация, взеха участие в тази предизборна кампани на сръбските власти, от която пострадаха единствено и само българските национални интереси в Западните покрайнини.
Не за пръв път официални сръбски политици правят опити да създадат в Западните покрайнини изкуствена нация. По тези въпроси аз съм написал голям брой статии, участвала съм с докалади в научни конференции, като правозащитнички сезирала съм международни правозащитни организации, даже успях да предотвратя през 1994 г. издаването на ”Шопски речник” в Цариброд, авторът на който беше местен царибродски първенец от партията на Милошевич, Драган Колев. Опасността се криеше зад решението на Общинския съвет да финансира издаването на тази скандална книга. По време на режима на Милошевич, в сръбските проправителствени медии и особено по националната телевизия бяха правени десетки репортажи за Цариброд, където „живеели сърби, българи и шопи” и където се говорело на „шопски”. В кампанията участваха изявени сръбски академици, журналисти, политици. Оказа се, че четиринадесет години след падането режимана Милошевич, политиката на официален Белград спрямо българите в Западните покрайнини си остана същата. „Шопската карта” продължава да се размахвавсе все по-агресивоно, което кулминира на 18 февруари не където и да е  а пред Паметния бюст на Васил Левски в Цариброд. Тази сръбска наглост от страна на българските политици и учени беше посрещната с мълчание, не съм сигурна че не е имало ръкопляскания от българска страна за да се угоди на сърбите и  покаже, че правителството на България стои зад Сърбия по пътя й към ЕС. Много са предателствата, които спрямо българите в Западните покрайнини извършиха българските политици в по-близката и по-далечна история. Или както се изказа д-р Марко Шукарев от Цариброд, най голямата трагедия за българите в Цариброд е българската външнна политика.
Когато казвам предателство, колкото и страшно да звучи тази дума, имам предвид не само Георги Димитров и последвалото безродничество на политическата върхушка от тоталитарна система на България, но и всички онези български политици, които от 1990 г. насам ту се възхищаваха на Милошевич, ту наричаха Западните покрайнини „Източна Сърбия”, ту даваха безусловна подкрепа на Сърбия по пътя й към ЕС, ту строеха нови „мостове на сътрудничество” в името на добросъседството, ту безмълвни прекланяха глави пред сръбските стремежи за „шопска нация” в Западните покрайнини. Думата предателство е тежка, но друга, по-подходяща не намирам. Защото сръбският колега на Орешарски неслучайно е подхвърлил репликата за „шопски език” в Цариброд. Мълчанието на българската страна дава основание на сърбите да продължават да подхвърлят нови и нови реплики, докато най-на края не включат в следващото преброяване и графата националност и определението „шопи”. Няма да се учудя ако и тогава българските политици си замълчат в името на новата дружба между сръбския и българския народ, които вече „нямало какво да делят”. Но, има тук и още нещо, което трябва да се знае. След скандалната си реч, сръбският премиер си тръгна от импровизираната сцена в компанията на Пламен Орешарски, без да остави поне един букет пред Паметника на Апостола.   Оказа се, че и българският премиер не поднесъл венец пред Паметния бюст на Апостола защото не било предвидено по протокол.
От друга страна, общинското ръководство на Цариброд, изцяло контролирано от Белград с помощта на множеството сръбски политически партии в общината поднесе суха реч за делото на Апостола и за паметника, който бил 151 извън България. С други думи, важна е бройката, не е важно делото.  А що се касае до мащабното присъствие на българските журналисти на събитието, тук нещата в невежество надминаха и политиците.  Цариброд беше представен за „сръбският град Димитровград” в който според някои събеседници на българските репортери, „Левски се е борил за свободата  на двата братски народа – сръбският и българският”, и че се „борил срещу турците”. Нищо за идеите на Левски, нищо за неговото дело! На никой даже и не му направи впечатление факта, че Паметният бюст на Апостола е поставен зад сградата на общината на метри до жп прелеза, обърнат не с лице към града а с гръб и че площадът на който се намира общината и бюста на Левски, носи  странно защо, името на Зоран Джинджич. Цариброд е единственият град в Сърбия на който властите в Белград не разрешават името му да бъде възстановено, защото „Цариброд звучал много български” а Димитровград бил по-приемлив за сръбската страна. Скандалът с репликата на сръбският премиер за „шопски език” сякаш мина покрай ушите на българските журналисти, учени и писатели, придружаващи делегацията на Орешарски. Единственята медия която отреагира на скандала в Цариброд беше ТВ СКАТ. Някой все трябваше да измие срама от българската журналистика. Кой ще измие обаче срама от унизителното поведение на българските политици!?

Затова няма да е лошо да им припомним какво са казали на времето за сръбският шовинизъм и сръбските посегателства спрямо изконни български земи, едни национално отговорни българи”. Вбесен от сръбските “научни” фантасмагории, Христо Ботев във в-к “Знаме” (бр. 20 от 29 юни 1875 г.) написва: “Вам беше твърде приятно да ни пеете от една страна медоточивата песен на братството и на съединението, и да ни лъжете с добрите си намерения на “южно-славянския Пемонт”, а от друга страна да сеете прозелитизъм в западните краища на нашето отчество и да плетете своята етнографическа и политическа кошница”. Не по-малко е вбесен от сръбският шовинизъм и Боян Пенев. В книгата си “Сръбският шовинизъм” (1915) той казва: “Като се вглежда човек по-внимателно в миналото на Сърбия, в психиката на сръбския народ, в методата на неговото възпитание, ще разбере ясно, че краят не е могъл да бъде друг. Тук няма нищо за учудване. Пътят, по който бе тръгнала Сърбия, по който вървя толкова години, като създаваше болни поколения, отровени още в люлката от шовинистична зараза, можеше да изведе само до един край – до тоя, на който сме свидетели днес”. Боян Пенев това го пише през 1915 г. Всякаш е предчувствал какво ще се случи със Сърбия 90 години по-късно.
През 1931 г. българският изследовател и етнограф Тихомир Павлов издава книгата си “Българите в Моравско и Тимошко”, като в предговора на книгата проф. Стефан Младенов пише: “Нашите западни съседи, братята сърби, обвзети напълно от безумната си мисъл за “Велика Сърбия” от чужди земи с граници до Черно, Бяло, и Синьо море, се мъчат с най-безчовечните средства да унищожат всичко българско в новозаграбените югозападни и северозападни бълагрски земи, като си мислят наверно, че са успели да претопят българите в Тимошко, заграбено през 1833 г., и по Южна или Българска Морава, заграбена през 1878 г. А между това ето че действителността, която успяха да видят мнозина българи през времето от 1915. до 1918. сочи нещо по-друго, а именно че доста много “бугараши” в двете споменати области, главно по-старото поколение и предимно жените не са успели да станат сърби по език, въпреки повече от 80-годишното сръбско владичество в Тимошко и близо 40-годишното в поречието на Южна Морава, па дори и цялата интелигенция в тия две области говори и днес сръбско-български, на съвсем неправилен сръбски език който поразява с многобройните си и старински български особености”.
Днес в България липсват учени и интелектуалци като Боян Пенев, Стефан Младенов, Тихомир Павлов, проф. Милетич, д-р Кръстю Кръстев, Йордан Захариев, Емануил Попдимитров и други които да излезат в защита на българския език от посегателствата на сръбската академична пропаганда. Вместо защита на българския език и българската национална кауза, днешните български политици ръкопляскат на сърбите че афишират измислената от тях „шопска нация” в Западните покрайнини. И то не където и да е а на метри от смълчания поглед на Васил Левски, който с пълно основание беше обърнал гръб на целият този кичозно подготвен политически спектакъл, в който по едно време се беше включил и един полицейски вертолет на сръбският премиер.

Зденка Тодорова,
правозащитничка и журналист
от гр. Цариброд, Западни покрайнини

21 март 2014 Коментари

Вашият коментар: