В началото на 20. век в тази къща живял на квартира писателят Георги Райчев - или Гюро, както го наричали приятелите му и събратя по перо Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Константи Константинов, Николай Лилиев. През онези години Гюро работел като деловодител в столичната Трета мъжка гимназия (1908-1910 г.) и в Шеста мъжка прогимназия в София (1910-1919 г.) и бил от малцината хем с работа (значи заплата!) и дом (за разлика от Димчо и други от бохемата).
Неведнъж отърчавали те при Гюро да им заеме пари, та да си платят масрафа в някоя механа като „Батенберг“ или „Копривщица“, където пийвали повечко, отколкото можели да си платят…
А пък Димчо често-често преспивал у Гюро - и то на креват с дюшек и завивки, защото имало случаи, когато Гюро го пускал нощем в някоя класна стая в гимназията; откачали от стената черната дъска, поставяли я върху чиновете – и ето ти хубаво легло за поета, за да не спи на голата земя!
Преди години на фасадата на къщата имаше табела, на която пишеше, че тук е живял от еди коя си до еди коя си година писателят Георги Райчев. Когато неотдавна бе направен ремонт на сградата (покрай строителството на нови билдинги), плочата била свалена; а след ремонта собствениците … забравили да я поставят обратно.
По начало те не били доволни от статута на къщата като паметник на културата, защото това им пречело да предприемат „по-сериозни действия“, като например събарянето й и построяването на нейно място на някой модерен бизнес център.
Но отмъщението им е факт: върху къщата вече няма никакъв знак, че някога е била обитавана от голям български писател класик, където често гостували младите му все още неизвестни рицари на перото, без които днес не можем да си представим българската литература.
Добре забравено вечно
Близо до билдинга на „Дженерали”
се ниши старинна къща.
Какво толкова? Просто риалити,
в което тъпкано й се връща,
затуй, че писателят Георги Райчев –
приятел на Дебелянов,
имал две стаички тук под наем
и понявга го приютявал.
Ако не викаме, и сам Димчо,
обезквартирен в нощта,
може по улицата да мине,
свирукайки си с уста.
Лека-полека здрачът на времето
ще го погълне цял.
Казват, че бил симпатичен несретник,
измъчван от идеал.
Може, но всички истински думи
право при Димчо дойдоха.
Друго риалити, когато юноши
се превръщат в епохи.
Къщата е чудна и прекрасна! Поне не са я съборили, а реставрирали. Паметна плоча има на „Неофит Рилски“ – в кооперацията, където е завършил живота си Георги Райчев.
)))))))) Такива мити литспомени, Слави.
Някога бях позната със сина му Мишо Райчев – историк и голям образ. Запознахме се в Рилския манастир, където беше уредник на музея, а аз – дете невинно:)
Редовно ходехме в Журналистите. Пийваше си добре червено винце и понеже беше едно джезве кокали с мустаци – лесно го хващаше.
Веднъж – гледа как Багряна и Дора Габе си тръгват и вика: Виж ги тия кикимори! Като си помисля, че баща ми и двете ги е е… и
отдавна го няма, а те по кръчми ще ми ходят!
С Мишо Райчев се запознях в музея на Димчо в Копривщица. Току-що беше създаден Националният литературен музей и Мишо обикаляше из страната с намерението да убеди музейните работници „по места“ да отстъпят оригинални експонати на НЛМ, тъй като – така смяташе той – в София можело да ги видят повече хора, които иначе никога нямало да посетят един или друг провинциален музей. Естествено, никой не се върза на подобна теза. Иначе Мишо беше точно такъв образ, какъвто го описваш.
Е, това вече е нагло. Та те данъци дори не плащат, като им е обявена къщата за културен паметник. Срамота. Просто ги осмейте в пресата!
По-голяма гласност на случая може да се даде от всички, които имат отношение. Предавайте нататък!