Публицистът Йонко Бонов е написал за малко познатия днес художник Минко Фетваджиев монография-реквием, в която е съчетал умело публицистичния патос с художествена критика и конкретната биографична фактология с обобщаваща екзистенциалната драма на твореца гледна точка. Житейската и творческата участ на художника представляват сложно съчетание от външни обстоятелства и личен избор, които го превръщат в доброволен, но свободен отшелник, за когото изкуството е истинският живот, а всичко останало му е подчинено и има значение само ако допринася с нещо за неговото самотно и некомерсиално творчество. Творци от типа на Минко Фетваджиев не са рядкост в света на социализма и постсоциализма, затова и мнозина като тях през годините на прехода изплуваха и изплуват от мрака на забвението или на закъснялото откритие, за да покажат за сетен път, че който е имал осъзната мисия и не се е поколебал да я следва стоически и без публичен шум, рано или късно засиява с истинска светлина, така, както блясъкът от далечните звезди достига до нас през галактическия мрак.
Както пише в епилога на книгата си Йонко Бонов, „Минко Фетваджиев е творец, известен приживе в професионалните среди преди всичко като карикатурист, но всъщност той работи пълноценно в областта както на карикатурата, така и на рисунката и на живописта (масло, темпера, акварел). Използва всяка възможност, за да посвети времето си на изкуството, независимо дали е в ателието си, или е на улицата. Рисува, отдавайки енергията си с лекота и със замах, без да има претенция към средата, в която се намира. Стреми се да натрупва изкуство всеки ден и през дългите години на свободна практика, както и през онези последни 15 години от живота си, изпълнени с притеснения, като художник в Металургичния комбинат “Кремиковци”. Впрочем работи всеотдайно, влагайки страст и енергия, и в личното си изкуство, и като обикновен заводски изпълнител. В неуютното ателие на комбината например реализира немалка част от своите авторски проекти. Дали под влияние на грубата заводска среда, или поради своята непретенциозност често пъти се отнася небрежно към материалите за рисуване. Грундира и живописва например върху капаци от сандъче за мармалад, надупчени в краищата от пирони. Друга част от картините му са върху парчета от фазер, а хартията, върху която изпълнява рисунките си, е с различно качество. Над всичко за него е творческата енергия, която влага в изкуството си. Затова композициите му са наситени с живот, с движение, а фигурите му, които моделира смело, със замах, без да се старае да ги рисува в подробности, някои дори са съвсем условни, на прага на абстрактността, отразяват непосредствено мощта и енергията на самия творец. Те се отличават с необикновената си пластичност, със задъханата си, динамична, завладяваща със своята виталност, линия.“
Кой е Минко Фетваджиев? Роден е на 8 януари 1927 г. в Русе, където по онова време живеят родителите му. Баща му – полковник Христо Христов Фетваджиев – е родом от Калофер и произхожда от уважаван възрожденски род. Чичо му Стефан Фетваджиев е юрист и банкер. Прадядото – калоферецът Иван Фетваджиев (1800–1845) – е първомайстор абаджия, починал в Цариград. Родът води началото си от Спас Фетваджийски, роден през 1770 година.
Полковник Христо Фетваджиев завършва Школата за запасни офицери в Княжево. Участва в Балканската война с чин подпоручик. По време на Първата световна война е поручик, а в края й е повишен в чин капитан.
Полк. Фетваджиев се жени за Юлка Кикименова – дъщерята на своя колега офицер Васил Кикименов. Когато след четири години се появява на бял свят синът Минко, Христо Фетваджиев е вече 40-годишен, със звание майор.
По-късно семейството се премества в София. Бащата на Юлка им помага да се устроят под неговия покрив. Той купува място близо до Военното училище. С получените пари при пенсионирането си построява две къщи в просторния си парцел. Има пет деца. Синът му Цвятко е убит в Балканската война. Дъщерите му са Юлка (майката на Минко Фетваджиев), Райна, Веска, Анка.
Минко Фетваджиев израства в семейна среда, където са на почит воинският дълг и патриотичните идеали. Завършва едно от най-старите училища в София – сегашното 38-о ОУ “Васил Априлов” на ул. “Шипка”. Още като ученик усвоява добре немски език и стенография.
Баща му държи неговият син да завърши право в Софийския университет и – по примера на своя чичо Стефан Фетваджиев – да започне кариера на адвокат. Първоначално Минчо не се противопоставя на бащината воля, подготвя се усърдно за изпитите и е приет да следва право. Но страстното му желание да рисува продължава да доминира над всичко друго у него. Изпълва хиляди листове с рисунки, направени с молив, въглен или туш. Впрочем, той още като ученик се изявява като умел карикатурист, който обаче преди всичко се стреми в свободното си време да прави скици от натура, рисунки, етюди. Водещо у него става желанието да постига все по-сръчен рисунък и да усъвършенства усета си за композиция. По собствените му признания, мечтата му е рано или късно да стане художник.
През 1952 г. завършва висшето си образование по правни и държавни науки. Независимо от добрия му успех, в отдел “Кадри” му е съставено досие. В него е документирано, че “посещава американската библиотека и е проамерикански настроен”. Старателно са вписани и някои негови коментари, които са в разрез с допустимото от цензурата. “Всичко дойде от това, че като студент боледувах сериозно и не отидох на студентска бригада. Грешка, която има големи последици през целия ми живот – пише в свои нахвърляни спомени Минко Фетваджиев. – Не се освободих официално от бригада, с медицински документ. Това се прие за преднамереност… С това досие вратите, водещи към работа по завършената от мен специалност, бяха затворени.”
Не знам дали е правилно днес да напиша „бъдещия художник“ при положение, че Минко се е родил такъв? Той успява да се пребори с многобройните административни пречки и да си издейства разрешение да кандидатства за второ висше образование. Приет е от „раз“ в Художествената академия, в класа на Илия Бешков. Любопитното е, че като негов студент прави стенографски записи на лекциите му, посветени на рисунката, илюстрацията и композицията, които пази цял живот. В разпиления му личен архив от тях са останали само няколко пожълтели страници на пишеща машина… Нестабилното му здравословно състояние – тежка форма на бронхит – го принуждава да прекарва дълги периоди по болници и санаториуми, което му пречи да посещава учебните занятия. Това го принуждава да прекъсне обучението си. Но още при първия знак, че здравето му е поукрепнало, той прави най-решителната крачка в своя живот – посвещава се изцяло на изобразителното изкуство.
Една от стаите в семейното жилище е превърната в ателие, където доброволният отшелник близо две десетилетия твори като художник на свободна практика в житейска и творческа самота, за момент „нарушена“ от краткотраен несполучлив брак без деца. Тая обстановка на самота, но и на свобода, се оказва плодотворна за неговия затворен и упорит характер. „Работи бавно и последователно. Създава живописни платна, с които участва в общи художествени изложби. Планът му е да бъде приет за член на Съюза на българските художници, но това при него не е самоцел. Надява се приемът да му помогне да си намери работа на щат като художник.“ (стр. 9)
По-горе стана дума за таланта му на карикатурист и илюстратор. Карикатурата и илюстрацията му дават възможност и за творческа, и за обществена изява. Особено плодотворен за него е периодът в началото на 50-те години на ХХ век, когато – още като студент по право – публикува първите си карикатури в периодичния печат. Не друг, а самият Борис Ангелушев оценява по достойнство творбите му и го препоръчва в редакциите на издания за деца. Минко Фетваджиев споделя: “Беше голяма радост да си видя работите в сп. “Славейче” или във в. “Септемврийче”. Александър Денков, главен художник на издателство “Народна младеж”, му възлага да изработи 70 черно-бели илюстрации за книга.
През следващите две десетилетия на ХХ век Фетваджиев редовно публикува свои карикатури във вестниците “Стършел” и “Вечерни новини”, илюстрации в престижни детски издания, включително и в списание “Дружинка”, участва и в общи художествени изложби с карикатури и живописни платна.
Да бъдеш творец на свободна практика в условията на реалния социализъм е не само предизвикателство към кой да е творец (в областта на литературата ми идва наум само едно име – на поета и преводача Николай Кънчев), но и към неговата среда, която проявява или нездраво любопитство, или нескрита враждебност.
По-нататък в монографията си Йонко Бонов задълбочено и професионално анализира живописното творчество на Минко Фетваджиев, разкривайки основната му особеност: движението като средство за овладяване на пространството. „Художникът оставя пълноценно живописно наследство“, пише Бонов. Маслените му платна – портрети и композиции, се отличават със свой дълбок, многопластов колорит, сред който изпъкват ту със силата на сърдечни протуберанси, ту с внушение на интимни лирични метафори, разнообразни лица и фигури – образни отблясъци, плод на авторовото вдъхновение. Някои от тях са създадени със сочна и плътна линия, други са едва загатнати или са обобщени до степен на знакова символика. Мястото и състоянието на всеки от художествените образи е убедително обосновано сред добре организираната композиционна цялост. От хармоничните платна струи внушение за особена мелодичност. Това впечатление се подкрепя от основната тематика, която художникът разработва като колорист – музиката.“
В непринудения свят на Фетваджиев шестват концертиращи музиканти и класически музикални инструменти, изпълнени със своеобразно ритмично движение навътре и навън спрямо картинното пространство, ту изпъквайки, ту чезнейки в дълбочинните му пластове.
Разбира се, от музиката са повлияни и вдъхновени не един и двама наши съвременни художници, като например Цанко Панов (1950 – 2003), Едмонд Демирджиян (1951 – 2009) и Андрей Даниел, роден през 1952 г., както и един автор от по-старо поколение – Иван Б. Иванов (1933).
В отзив по повод изложба на Цанко Панов, наречена “Дежа вю” и подредена в галерия “Сезони” през 2010 г., се изтъква: “Панов пръв в нашето изкуство вкарва нотния лист като емоционален образ и знак”. Но още през 60-те години на ХХ век един друг художник открива музиката и нотния лист като съществен метафоричен образ в своите етюди, рисунки, скици, живописни платна, дори в своите карикатури. Той години наред търси неуморно оригинален израз на музиката в света на своето изкуство. Този новатор се нарича Минко Фетваджиев.
По повод участието на художника в една обща художествена изложба неговият приятел Михаил Щерев пише: “Виждам картините на Минко Фетваджиев в Националната художествена изложба, озаглавени “Музика”. Тя всякога го е възхищавала и понасяла във висшите си светове.
Спомням си разговор от младежките ни години:
- Можеш ли да рисуваш тъй, че да разбера какво се изпълнява в този миг?
Той озадачено бе поклатил глава.
Ала именно това бе успял в тези картини, които стояха сега – след отдалечаването му от земното ни битие – “Музика І”, “Музика ІІ”, “Музика ІІІ”. Те изразяваха със съвременни средства излъчването – въпреки че музиканти съвсем не се виждаха, трептяха сребристо сини, златисти или виолетови, из тях проблясваха контурите на някое виолончело, на някой роял или пултове. Ала всичко бе все пак в това душевно излъчване, което човек не можеше да нарече нито цветово или звуково – то беше всичко едновременно. Сега разбирам, че художникът бе тръгнал към това озвучаване на рисунъка, което не бе едно-единствено на живописта, а на всички изкуства, събрани заедно. Както той вече не принадлежеше вече само на един видим свят, а на светове, които взаимно се проникваха, и беше започнал (несъзнателно за самия себе си) да ги приобщава.”
От тези думи на Михаил Щерев става ясно, че още през младежките си години Фетваджиев търси високите светове на музиката, нейните възвишени послания, за да обогати и насити своето изкуство с тях. До края на своя творчески път, независимо в какъв жанр работи или с каква техника си служи, музиката за него се превръща в блян, в копнеж, в мечта и дори в надежда. Той се стреми да я долови, да я преживее, да си я представи, за да я впише в своите произведения. Това възвишено изкуство се превръща за него в ярка комета, която той следва през целия си живот и която озарява цялото му творчество, насищайки го с динамика, но и с дълбочина на образите, с неочаквано разгърнала се изразителност, налагайки се с цялостната си естетическа пълнокръвност и чувствена убедителност, обобщава Йонко Бонов.
„Ода за мира“, маслени бои
„Огледало“, маслени бои
От първостепенно значение за неговия специфичен израз са художествената деформация на формата и сполучливо намереният ракурс. В тази връзка Минко Фетваджиев споделя пред своя приятел художника Антон Димитров: “Важен е ъгълът на формата.” Той е убеден, че изкуството му придобива звучност, търсейки нейното динамично многообразие, освобождавайки я от излишни детайли, стремейки се към обобщението й до знаковост.
„Изобразителният свят на Минко Фетваджиев е изпълнен с човешки фигури, струнни и духови музикални инструменти, стативи, коне, на деца, яхнали дървени кончета, на гълъби, символи на полярно звучащи послания. Това са основните образи и форми, които интерпретира в различни ракурси, наситени с динамичен заряд, чрез които изразява внушения за духовни музикални състояния.“
„Всичко в тези композиции е подчинено на идеята за музика. Дори стилизираната моделировка на фигурите следва формите на музикалните инструменти – цигулка, виола, виолончело и други. Струва ни се, че не би било пресилено да говорим за своеобразна обратна перспектива, чиято основа е историческото време. Ако образец за споменатите музикални инструменти е женското тяло, то в творбите на Минко Фетваджиев моделът за човешката фигуралност са струнно-лъковите музикални инструменти. Човешките тела следват или загатват формата им, превръщайки се самите те в такива звучащи инструменти. Те са с явни удължени пропорции, с несъразмерно малки глави, които често пъти са обобщени до схематизъм – до кръгчета или триъгълници, които впрочем на свой ред създават асоциация за ключ в края на грифа на струнен инструмент „Минко Фетваджиев овладява пространството чрез движението, насищайки го с фигури, предмети, музикални инструменти, платна, картини, стативи, четки… Композициите му са подчинени на движението. Обичайни за изкуството му, за неговото асоциативно метафорично мислене, са диагоналите като пластически компоненти, чрез които асоциира концентрираното движение нагоре към чистите и възвишени духовни измерения.“
“Художникът не се задоволява и няма стремеж към визионерско пресъздаване на формата и съдържанието – отбелязва неговият приятел и колега Антон Димитров. – Картината е сериозна задача за него. В нея той запечатва творческа енергия и там, където това е показано релефно, задачата му е изпълнена. Ако тази задача не е изпълнена, то картината не би се различавала по нищо от всяка моментна снимка – концепция, която присъства в най-незначителните на пръв поглед линии, рисунки, щрихи и петна, изграждащи света на изкуството му.”
Каква е по-нататъшната участ на доброволния отшелник? Естествено, тежи му обстоятелството, че може би е в тежест на своите вече възрастни родители, въпреки че те не показват разочарование, а се отнасят с дълбоко разбиране към неговия съдбовен избор, който му носи трудности и лишения. Художникът не успява да се дипломира в Националната художествена академия, въпреки че от това самочувствието му не страда ни най-малко. Упорито изучава немски език и има намерение да емигрира в тогавашната ГФР, но е разубеден от сестра си, която се опасява, че с такава постъпка ще навреди на близките си.
От друга страна, Фетваджиев не е конюнктурен художник и не се стреми да се хареса на силните на деня, за да получи похвали, награди и признание. Дори и за близките си той е особняк, отдаден на поприще, откъсващо го от живота и реалността. Неговият братовчед Христо Кацаров си спомня: „Отказваше упорито да се нагоди според изискванията на тогавашната политическа действителност.“
Близките му са загрижени за бъдещето му, обричащо го на безпарачие и недоимък. Съпругът на сестра му Лиляна успява да издейства назначението му като художник изпълнител в профсъюзния културен дом към комбинат „Кремиковци“. Това става едва през 1973 г., когато Минко Фетваджиев е на 46 години. В молбата си за назначение той умишлено скрива факта, че е завършил право.
През 1982 г. е приет за редовен член на Съюза на българските художници, секция „Карикатура“.
В работата си проявява принципност и инициативност, защото е убеден, че и в едно производствено предприятие има място за истинско изкуство, независимо дали става дума за плакати или лозунги. Това, естествено, не се харесва нито на колеги, нито на началници. Научавайки, че всъщност е юрист, администратори го натискат да напусне работата си. В края на 80-те години на ХХ в. идва времето на частните поръчки извън щатното разписание. Такива обаче за него няма. Не му възлагат задачи дори в предприятието, за да засилят психологическия тормоз върху него.
През 1990 г. все пак е преназначен като художник, а през 1992 г., когато съкращават художниците, той единствено е оставен на щатна работа. Но тази професионална победа се оказва твърде късна, защото здравето му е силно разклатено. Неочаквано през април 1993 г. решават да го пенсионират, без да откликнат на молбата му за извършване на необходима очна операция. Измолената от него лична среща с директора на предприятието не се осъществява; той получава инсулт пред кабинета на важния началник и умира на път за болницата на 22 май 1993 г.
По-голямата част от творбите на художника са съхранени от неговия приятел и колега от „Кремиковци“ Антон Димитров.
„Изкуството на Минко Фетваджиев продължава да бъде заключено в мълчание“, пише Йонко Бонов. Прахът на забравата покрива живописната основа и многослойната фактура на платната му, а рисунките пожълтяват, затворени в скицници и папки. Изкуство, което заслужава да бъде анализирано и оценявано, за да заеме своето достойно място в нашето съвременно изобразително изкуство.“
Житейската драма на Минко Фетваджиев е не просто поучителна по отношение на съдбата на родения с Божия дарба творец в условията на социализма, който толерираше своите слуги и глашатаи за сметка на таланти като Фетваджиев. Прави чест на Йонко Бонов, че със своята монография е възкресил неговото име и творчество, за да станат те достояние не само на културната ни общественост, а и на всички, които се интересуват от българското изкуство и неговата съдба.
………
