Славимир Генчев

Пролетта на 2014-а се случи студена и дъждовна чак до средата на юни, а и след като настъпи астрономическото лято. И не само това: на много места в страната вилняха силни, до ураганни ветрове, както благоволяваха да се изразяват синоптиците, за които вечно не съществуваха изненади. Когато неуморните журналистки глезено ги питаха как биха коментирали капризите на времето, оракулите на климатичните аномалии с нескривано чувство за превъзходство и с ироничен, морализаторски и покровителствен тон, насочен и към глезлите, и към невежествената аудитория, твърдяха, какво подобни събития не са никакво сензационно явление и като доказателство посочваха статистически примери от близкото и далечното минало… Те сякаш спазваха някаква никому неизвестна правителствена инструкция да прибягват до подобна риторика, за да не предизвикват излишна паника у и без това сащисаното население, което не знаеше какво да очаква и къде ще удари следващата стихия.
Правеше впечатление, че тъкмо обратното твърдяха засегнатите от стихийните бедствия жители в пострадалите райони. Нямаше случай, в който осемдесетгодишни баби и дядовци (защо по правило бяха все осемдесетгодишни, това си оставаше загадка) да не заявят най-категорично, че откакто са се родили, не помнят подобни беди. Това даваше повод на местните философи да заключат, че хората били станали прекалено лоши и затова Бог или природата ги наказвали за техните грехове; други пък, по-запознати с международните отношения, вярваха, че бедствията са предизвикани умишлено от американците с техните непрекъснати военни опити и изпробване на най-нови оръжия, предизвикващи природни стихии.
На всичко отгоре въпреки че привидно изразяваха съчувствие към пострадалите и едновременно с това – раздразнение от ниската застрахователна култура на аборигените, загрижени за застрахователния си портфейл водещи застрахователни компании отново на висок глас поставяха въпроса за изграждането на публично-частен застрахователен катастрофичен пул, в който да се събират задължителни премии на солидарен принцип от всички собственици на недвижими имоти; пулът, от своя страна, щял да бъде презастрахован на международните пазари и за пет-десет години щял да акумулира достатъчно средства, за да изплаща адекватни обезщетения на пострадалите от природни бедствия, без да се налага държавата да се бърка във и без това продънения си джоб, пардон – фонд, за бедствия, аварии и катастрофи…
Такова катастрофично събитие сполетя накрая и софийското село Ч. През една хубава и тиха привечер, когато поомекналото слънце вече клонеше към Шумето и след броени минути щеше да мушне сънливо глава зад върхарите на церовата кория, привечер, която не предвещаваше нищо повече от краткотраен дъжд, на каквито хората тук вече отдавна бяха обръгнали, точно в такава привечер изневиделица връхлетя чудовищна хала, заплющя проливен дъжд и падна градушка с големина на орех и лешник; на моменти сприята носеше дъждовната вода и парчетата лед хоризонтално и с такава мощ, че те с лекота влизаха през стъклата на затворените прозорци направо в къщите или отнасяха керемиди и цигли от покриви и огради. На откритите места вятърът изкореняваше огромни орехи, гигантски борове и всяко по-уязвимо дърво, независимо от вида и големината, отнасяйки като на шега и няколко покрива на къщи, стопански сгради и стари порти. Понякога дъждът беше толкова обилен и плътен, че заприличваше на стена и дори човек без въображение спокойно би си представил какво представляват в действителност било Ниагарският водопад, било водопадът Виктория – въобще за който водопад се сетеше в момента, и би си спестил много средства, за да ходи да ги види.
Бедствието трая не повече от половин час, но това се оказа напълно достатъчно, за да няма после въпреки денонощната работа на аварийните групи от енергото три дни ток и цяла седмица кабелна телевизия и интернет. На другия ден довтасаха екипи от столични телевизии, кметът информира какви са първоначалните данни за щетите, а повечето селяни се оплакаха, че нямат застраховки и какво ще правят сега, държавата къде гледа, тя трябва да помогне, да му се не видело, пък деветдесет и три годишната – ето едно изключение от правилото за осемдесетгодишните! – баба Нона се закле, че не „повни таково чудо“; всичко това вървеше на фона на апокалиптична картина от изкоренени дървета, къщи без покрив, изравнени със земята царевични, слънчогледови и картофени ниви и едно равнодушно магаре.
Обаче в Горната махала на Ч., закътана под Шумето и под още един стръмен склон на предпланината, пораженията бяха направо незначителни. Странна, но и обяснима е човешката природа! Комуто е била унищожена с а м о реколтата, се успокояваше, че на другиго повече или по-малко е пострадала къщата; комуто бе пострадала къщата, се успокояваше, че на другиго му е бил отнесен целият покрив! Но такава е била волята на стихията, природата си е природа, нищо не може да направи човек срещу нея, малък е той и безсилен, ами да видим дали властта ще може с нещо да помогне…
Рано сутринта на другия ден сърдито зажужаха бензинови резачки, по покривите плъзнаха опитни майстори, за да подменят счупените керемиди или само за ги пренаредят така, че да не капе във вратовете на стопаните, пристигнаха с делови и служебно учтив вид вещите лица, изпратени от застрахователните компании (защото, макар и твърде малко, но имаше и застраховани къщи), за да опишат нанесените щети…
В такава извънредна обстановка смъртта на две щъркелчета в Горната махала не направи кой знае какво впечатление на хората, освен че си го споделяха като факт. Непосредствено след края на стихията всички наизлязоха като по сигнал пред къщите си, за да се огледат и възприемат размерите на бедствието. Малките щъркелчета лежаха с разперени крила точно под електрическия стълб, върху който се намираше гнездото. Явно бяха съборени от силния вятър на земята и родителите им не бяха успели да предотвратят това, заети със собственото си оцеляване. Никой не можеше да каже със сигурност какво точно се бе случило; може би стихията беше отнесла от гнездото възрастните щъркели нанякъде и картечът на градушката бе убил малките, а сприята ги бе изхвърлила от гнездото? Или пък родителите им се бяха мъчили да ги предпазят от дъжда и града до последно, но поривите на вятъра са се оказали многократно по-силни от техния родителски инстинкт?
Така или иначе, безжизнените им телца бяха хвърлени в близкото дере, а възрастните щъркели, обърнали си гръб един на друг, сякаш се обвиняваха взаимно за сполетялото ги нещастие, стояха неподвижно и някак безучастно в раздърпаното си гнездо. Те бяха вярна и обичана от селяните двойка. Въпреки че хората на село не показваха много-много чувствата си, бяха наблюдателни и забелязваха всичко, което се случва или не се случва, защото пъпната им връв със земята и природата не беше прекъсната изцяло, а в общия им живот, разделен наглед от дувари и огради, не оставяше скрито-покрито.

Щъркелите пристигаха в края на март или началото  на април, ремонтираха гнездото си с нови клони, туфи трева и глина, женската мътеше, замествана от мъжкия докато прехвръкне до полето или ливадите край близката река, за да се нахрани на свой ред, накрая се излюпваха малките… Въпреки че гнездото беше нависоко и по никой начин не можеше да се види какво точно става вътре, селяните винаги знаеха колко на брой са малките – обикновено три-четири, а в редки случаи и пет. Не всички успяваха да пораснат, често едно-две пилета от люпилото се озоваваха по някаква причина под гнездото.
Следваше дългата еднообразна сага с изхранването на многобройната вечно гладна челяд. Ту единият, ту другият щъркел излиташе или се връщаше с храна в гнездото, начеваше шумно угощение, големите червени клюнове на родителите се кръстосваха като саби с черните клюнчета на малките, които лакомо ги разтваряха като ножици, характерното щърково тракане с клюн се понасяше надалече, за да се смеси с тракането на други щастливи двойки.
Гнездото беше тук, откакто край дувара на Петър козаря бе издигнат електрическият стълб, сякаш работниците ги бяха монтирали едновременно. С годините то стана голямо като кубе, обърнато наопаки, цялото настръхнало от стърчащи клонки и побеляло от курешки. В основата на стълба също се белееше огромно кръгло петно с неправилна форма, в чието съдържание влагаха своите усилия и цяла колония вечно цвърчащи врабчета, които обитаваха на етажи безплатните апартаменти в кръглата външна стена на гнездото, необезпокоявани от никого и нищо.
По-нататък нещата се развиваха по силата на природния закон, който ги беше навил предварително: малките порастваха, крилете им заякваха, те започваха смело да шарят из гнездото, по-смелите си позволяваха да се разхождат по самия му ръб, но страхливите погледи, които хвърляха надолу към пропастта и към твърдата асфалтова настилка, издаваха истинските им чувства.
Когато инстинктът им подскажеше, че трябва да се учат да летят, подканяни настойчиво и от родителите си, започваха и първите опити по летене. Както обикновено се случва и с хората, младите щъркели трябваше само да преодолеят първородния си страх и да се откъснат от ръба на гнездото, разпервайки неопитните си крила. С криволичещ полет, тъй като още им липсваше умението да пазят равновесие във въздуха, те успяваха да долетят до покрива на някоя от съседните къщи, където кацаха панически и оставаха там задълго, обмисляйки по-нататъшните си подвизи.
Веднъж едно щъркелче прелетя до къщата на софиянеца Гошо и непредвидливо кацна върху лъскавия емайлиран бойлер на покрива, където се сгряваше вода с помощта на слънчева батерия; явно много му пареше под дългите тънки крака, та щъркелчето, което нямаше сили веднага да излети обратно, започна върху горещата повърхност причудлива еквилибристика, подобна на танц, размахвайки непрестанно крила и пристъпвайки от крак на крак, за да не му пари. Танцът върху горещия ламаринен бойлер продължи няколко минути, след което, подтиквано не толкова от инстинкта си, а от необичайното обстоятелство, палавникът събра достатъчно кураж и енергия, за да излети обратно към гнездото. Не можа обаче да прецени правилно разстоянието, за да кацне вътре, както майсторски се пригнездяваха майка му и баща му, а се удари с гърди в ръба на гнездото и смешно се прекатури на дъното от силата на инерцията. Това обаче явно бе незабравим урок за него, а и за другите, тъй като никога вече не видях щъркел от това гнездо да каза на бойлер, монтиран върху покрив. В интерес на истината, подобно катастрофично пригнездяване се случваше и на останалите малчугани, независимо от причините, поради което ставаше ясно, че е важно не само да се откъснеш от гнездото си и да хвръкнеш накъдето ти видят очите – не по-малко важно е да се научи човек как безаварийно да каца.
Двойката от Горната махала, разбира се, беше като всички останали щъркелови двойки – доживотна. Но понякога отношенията им се обтягаха. Поради някакви непонятни за хората (или пък напълно понятни – не се знае) причини, една година мъжкият се захвана да прави ново гнездо на близък електрически стълб от другата страна на площадчето. Цял ден се занимава с него, носеше клони, извиваше ги и ги преплиташе умело на обръчи около горната част на стълба – в буквалния смисъл на думата виеше ново гнездо. Обаче още на другия ден се отказа и не го довърши, а отново се прибра в старото гнездо. От само себе си отпадна предположението, че тъй като са много – през тази година се бяха излюпили пет пилета, – се е наложило да направят резервно гнездо, нещо като вила, където да нощува мъжкият, за да не стъпчат двамата възрастни малчуганите по време на сън.
Тогава селяните се пошегуваха, че вероятно са се били посдърпали с щъркелицата – какво ли не се случва в едно семейство, та мъжкият да не си вдигне накрая чуковете, след като всички други средства са изчерпани. Но ето че още същия ден двамата се сдобриха и мъжкият се прибра вкъщи сякаш нищо не бе станало. А недовършеното гнездо така си и стои до днес, наподобявайки онези колела от намотан кабел, на който единият край безпомощно виси, само че заключен с осем метра височина.
Тази година дали заради продължителните студове и дъждове, дали поради някаква друга причина, бяха се излюпили само две малки. Самото излюпване също закъсня, дълго време над гнездото не щръкваше ни една главица с черен клюн. Дали се бяха излюпили и други, които не са издържали и ден на студеното време и непрекъснатите дъждове, не се разбра. Възрастните се редуваха да пазят челядта си и да щъкат из мочурливите места – броят на малките в случая нямаше кой знае колко голямо значение, освен дето трябваше да се набавя по-малко храна; задълженията си бяха все същите. И всичко щеше да се повтори обичайно и за пореден път, нищо ново под слънцето, което впрочем толкова рядко се появяваше, че по-добре би било да се каже: нищо ново под облаците. Цикълът продължаваше до Голяма Богородица – винаги на 15 август щъркелите отлитаха на юг, за да презимуват някъде из делтата на Нил.

Когато се разрази бурята, двете щъркелчета бяха само на месец и половина и едва-що взели да надигат главици с черни клюнове. Сигурно нещата при тях щяха да се забавят – порастването, първото изправяне в цял ръст на дъното, първите махове с неукрепнали крила, първата разходка по широкия като пътека ръб на гнездото, съпроводена с плахо надничане отгоре ту с едното, ту с другото око, първите сухи тренировки с пробни махове на крилата, първото скачане в бездната и първото съприкосновение с въздух, под който вече го няма уютното широко дъно…
И това е първият повече или по-малко успешен полет – само месец преди дългия път на юг, който за възрастните може да се нарече и обратен, макар че първият им е почнал оттук.
Точно този житейски цикъл не можаха да изживеят малките щъркелчета от Горната махала в Ч. през тази нещастна не само за тях пролет на 2014-а. Възрастните останаха омърлушени в празното си гнездо, обърнали гръб един на друг, сякаш нямаха сили или желание да се гледат в очите и всеки по своему преживяваше ненадейното изчезване на малките. Дали имаха някакво представа за смъртта?
На другия ден обаче осиротелите родители рано-рано полетяха към обичайните си места и се върнаха в гнездото почти един след друг. На втория ден отгоре се понесе познатото тракане с клюн, което изразява споделена радост и най-добре разкрива привързаността на щъркеловите двойки. А на третия ден започнаха да пренасят ту някой извит като сабя клон, ту туфа трева или къс глина и се заеха да поправят раздърпания си от бурята дом. Постъпваха точно като хората, когато ги сполети бедствие – отпърво се стъписват, но после се окопитват, вземат се в ръце, т.е. в криле, и, макар все още подвластни на болката си, се подчиняват на закона на живота.
Женската, предполагам, той като не съм никакъв орнитолог, започна по-често да се залежава в гнездото. Сякаш се канеше отново да снесе яйца и да ги измъти, за да отгледат второ ново поколение през тази година! Щеше ли да им стигне времето до Голяма Богородица? Или ако сиромашкото лято продължи – като компенсация за никаквата пролет – по-дълго от обикновено, те ще смогнат да отгледат тези щъркелчета, за да не се връщат сами обратно по дългия път?
Дори и да не се получи точно така, човек лесно може да си го представи. Що народ е виждал Ниагарския водопад, без да е стъпвал там!