Сърбят ме ръцете да напиша нещо повече за гръцките си студенти, но думата ми тук е за моя съученик Ахил. Ще спомена само, че те бяха интелигентни, жизнерадостни, разсъдливи, общителни. Всъщност такава характеристика важи и за останалите - та на тази вързаст кой не е бил такъв? Като изключим студентите от Северна Корея, които имаха еднакви маски на лицата, едни и същи имена – Ким, едни и същи сиви костюми и значки с лика на любимия вожд Ким Ир Сен. За тях обаче вече съм писал…
Най-ясно си спомням Панайотис Сердарис, стипендиант на Гръцката комунистическа партия. Той знаеше български, защото бе живял известно време в България, но трябваше да изкара курса и да вземе диплома, за да запише после психология в университета. Плановете му обаче не включваха връщане в Гърция, а работа някъде на Запад, вероятно в Германия.
Друга гръцка студентка щеше да следва специалността реставрация в Художествената академия, защото в Гърция нямало такава. Това ми беше напълно непонятно: да няма подобна специаност в държава, известна с археологическото си богатство! Дали е още така, не знам, но тогава беше…
Много гърци идваха да следват медицина, доколкото си спомням.
Запомнил съм и Кириаки Георгиу – гъркиня от Кипър. Тя беше много ученолюбива и бързо схващаше „материала“, та често обясняваше на другите за какво става въпрос в урока. Кириаки беше и една от първите, които се разочароваха от социализма, който по това време май беше вече зрял.
По принцип студентите веднага схващаха, че реалността и пропагандата се разминават тотално. По-малко от една трета от тях, по моя преценка, си плащаха обучението. И ако идваха да следват в България, то беше главно защото им излизаше по-евтино в сравнение със страните в Западна Европа, а образованието, което получаваха, и съответно дипломите очевидно им вършеха работа. Останалите студенти бяха пристигнали по политическа и идеологическа „линия“ и обучението им се плащаше било от България, било от тяхната родна страна. С каква цел? Разпространяването на социализма, естествено. Връщайки се в своите страни от Третия свят, те трябваше да станат – волю-неволю, предполагам – адепти и агенти на социализма там. Съответно техните комунистически или социалистически партии имаха нужда от свои собствени „кадри“ (нали те решают всьо!), особено ако страната им вече е „поела по социалистическия път на развитие“, каквито бяха по това време Мозамбик и Ангола в Африка, Афганистан и Ирак в Азия…. А в останалите държави, където още не бе победила соцреволюцията, те трябваше да станат част от петата колона на социалситическия лагер в родината си.
Но колко бързо се разочароваха всички от социализма! Дори и да не го показваха. Въпросите, които ми задаваха, след като се поокопитеха, бяха не просто неудобни; те имаха един отговор, който аз накрая с недомлъвки им давах:
„Не правете това у дома!“
Хикмет, иракски кинорежисьор, който бе дошъл да кара аспирантура в България (при режисьора Христо Христов, ако не ме лъже паметта) и упорито не искаше да научи по-добре български, защото: „Език на кино състои от образи, няма думи, защо са думи?“, така формулира нещата: „Аз ирак комюнист, но ако мой парти дойде на власт в Ирак, аз боря срещу нея!“ Толкова беше разочарован от полутиката на БКП! Недоумяваше как така „в България на власт е комюнист парти, а пък тя има приятелски връзки със Саддам, който пък биел, убивал и вкарвал ирак комюнисти в затвор, а булгари комюнисти му продавали оръжие да убива комюнисти в Ирак!“
Обобщението му беше: „Политика е курва!“ Тук се присещам за Абдулкарим, йорданец, който не искаше никога вече да се занимава с политика, защото: „От политика глава боли, много ядосва, нощем не може спи…“
Хикмет беше правил документален филм за войната в Ливан, с гордост носеше в джобчето на ризата си и често показваше куршума, с който бил ранен там, докато тичал да снима с камера по улицата ожесточените боеве. Като научи стотина думи и си хвана българско гадже, изобщо не искаше да научава повече. Тия думи му стигали. Все пак изрази голямото си уважение към мен, като призна откровено веднъж: „За нас, араби, тичър повече от фадър!“
Кирииаки от Лимасол, Кипър, пък се чудеше защо у нас улиците се мият с питейна вода, след като в Кипър тя се продавала, и също така защо все стари хора миели улиците, а младите не работели. Как да й обясня, че при социализма никой не ще да се унижава с непрестижна работа, тъй като всички са се родили научени и велики, а реколтата ще си изгние на полето, ако няма ученически и студентски бригади?
Защо шофьорите на автобусите им викали маймуни, след като те имали и образование, и знаели поне по два западни езика, а сега щели и български да научат? Как да разберат и да приемат чужденците, че при социализма простите хора и по-точно простаците са на почит, защото управляваща е класата хегемон, която „храни“ останалите; после в йерархията идва „трудовото селячество“; а накрая гузно пристъпва народната интелигенция, която е готованска и все нещо роптае и недоволства, ама-ха!
До ИЧС пътувах с трамвай №10. Спирката беше диагонално на някогашния завод „Електроника“. Един ден през 1981-82 г. си слизам кротичко от трамвая и виждам недалеч от спирката, почти на тротоара, пункт за бира и безалкохолни напитки, някаква голяма шатра, вътре пълна с каси, а под козирката й – Ахил. Станал продавач човекът! Трябва да припомня, че една от характерните за комунизма черти бяха топлата бира и студените кебапчета. Това си беше неписано правило. Освен това през летния сезон и докъм средата на есента бирата и безалкохолните бяха кът, да не кажа, че изобщо липсваха. Защо ли? Можеха навсякъде да се чуят закючения като това: „Каква ти бира? Всичко отива за морето!“
Малко е да кажа, че бях изненадан от тази среща с Ахил. Не се бяхме виждали от 10. клас, значи от 1970-та, и изведнъж се засичаме недалеч от новостроящата се сграда на Хореографското училище. Както казах, по диагонал беше завод „Електроника“, а срещу него, зад бъдещото Хореографско училище, бяха разположени сградите на множеството научни институти към БАН начело с Института по български език и литература. Районът беше много оживен, непрекъснато щъкаха хора, а като добавим и шаренията от африканци, латиноамериканци, гърци, араби, картинката става и шумна, и пъстра. Трябва да добавя, че в ИЧС се сформираха и т. нар. летни групи и за да си изпълня годишния норматив (беше май 700 учебни часа, ако не бъркам), веднъж поех и една такава група, която беше съставена от студенти от европейски социалистически страни; помня, че имаше чехи, словаци (държаха да са отделни, а не чехословаци, каквато беше държавата) и руснаци. Не само че беше отдавна, а и ми се смесват групите, на които съм преподавал…
Та ето защо в разгара на лятото ходех на работа и затова и се засякохме с Ахил. Спрях пред шатрата му , изчаках да си обслужи клиентите и му се обадих. Той се зарадва много, но без да бъде особено изненадан. Оказа се, че те си запазили апартамента в „Борово“ и го давали под наем, а той, понеже имал и българско гражданство, често идвал в България. Докато още живели тук, той се занимавал с търговия, работел като сервитьор и барман, изобщо се специализирал в тази сфера.
Когато си заминали за Гърция, продължил с този бизнес и там. В България идвал да прибере наема от апартамента и да завърти няколко пъти парите. Валутата, която донасяше от Гърция, заедно с тукашните пари, както и старите му връзки в бранша, му давали прекрасна възможност дори в разгара на лятото, когато „всичко отива на морето“, да се снабдява с дефицитната стока, която предлагаше, и да прави „удари“.
- Всичко става, ако знаеш на кого колко да дадеш! – похвали ми се Ахил. Манталитетът и езикът му бяха същите като на онази категория хора, която социалистическият реализъм изискваше да бъдат анатемосвани като печалбари и еснафи, като чужди на социалистическия морал проявления на „малката правда“, като „останки от миналото“. Не е случайно, че след 10 ноември 1989 г. точно такъв тип люде – сервитьори, бармани, склададжии, шофьори, снабдители и прочие – много бързо се ориентираха и без никакви университети и школи преминаха на „капиталистически релси“ и усвоиха тутакси пазарните механизми и ниши, докато останалите викахме по площадите и лапахме мухите.
Като му казах, че преподавам български език в ИЧС, както и какво представлява институтът, Ахил каза само: „А, знам, знам. Ми хубаво!“ и махна неопределено с ръка, което можеше да се изтълкува като: „Ми кой за каквото е учил!“
- А чужденците как ги преметам само! Аз заради тех съм наел местото тука! – сподели той внезапно, без да го е еня, че най-малкото ще ме учуди с подобно призание.
- В ИЧС има и много гърци – осведомих го аз за всеки случай, макар че той със сигурност го знаеше не по-зле от мен. – Обаждаш ли им се?
- Ами! – изсмя се Ахил. – Да не съм луд! Тях най-много ги лъжем! – добави натъртено той и доста се смя на изумената ми физиономия.
Споделих някои свои разочарования от социализма, които все повече и повече ставаха очевидни и за българите, и за света. Смятах, че това ще му направи някакво впечатление, но и тук Ахил махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха:
- Абе то и в Гърция са едни айдуци!
Поразговорихме се за съучениците, родителите, операцията на пръстите на краката (сега били много добре, „като нови“, имали сме чудесни лекари).
След тази среща повече не му се обадих, а и групата ми скоро си приключи програмата, та нямах път и работа към ИЧС. После дойде новата учебна година и аз тръгнах за първия учебен ден. Слязох на познатата спирка, но от шатрата на Ахил вече нямаше и помен.
А в ушите ми ненадейно прогърмя омировият глас:
- О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев!
И сега го чувам. Защото заради днешните гърци – добри или лоши – никога няма да се откажа от елините.
1 юли 2015
Коментари
