Славимир Генчев

Беше малка брадва с къса дръжка; с нея Ангел цепеше подпалки, кастреше клони, подостряше колове. На галено й казваше брадвето. Но си беше брадва и можеше най-остро да му послужи за самозащита в тия неспокойни времена.
Откакто съседът му бай Петър, дългогодишен пенсионер и стар ловджия вдовец, се похвали, че вечер си ляга с пушката до леглото, и Ангел започна да прибира брадвата в стаята си. Оставяше я подпряна в ъгъла до вратата. Ако му се наложеше да излезе по нужда, взимаше я със себе си.
Селото издава различни нощни звуци –  ще изпращи клон, ще извряска птица , ще притича нощно зверче, колкото да разлае псетата. Но често се разнасяха и шумове, които  не можеше да се определят. Дали пък не са непохватни стъпки на злосторници?
Ангел стисваше по-здраво брадвето и се взираше с разтуптяно сърце в мрака. И без да има защо, замахваше с него  във въздуха, а кръвта му кипваше.
- Прас! Фрас! Трас!
Толкова свикна с брадвето,  че го носеше и денем,  увиснало на левия му лакът. За миг можеше да го грабне с дясната ръка и да замахне: „Прас! Фрас! Трас!“
В гимназията имаше съученик, който тренираше бокс. Често както си вървяха, той внезапно се навеждаше, сякаш да се гмурне с глава под водата, и нанасяше наляво и надясно светкавични крошета, като при това шумно изпускаше въздух: „Чшш! Чшш! Чшш!“ Така ги учели да издишват на тренировките.
И той правеше същото, но с брадвето: „Прас! Фрас! Трас!“
Понеже бе леко, Ангел не го усещаше и то вечно му висеше на ръката. Като да се беше сраснало с нея. Оставяше го само когато отиваше до магазина за хляб. Но веднъж забрави да си го свали от ръката – нещо се беше умислил – и тръгна с него по улицата.
Това не направи впечатление на никого, защото всички отдавна се бяха въоръжили.