ПЪТУВАНЕТО
В памет на варненския поет Иван Манолов,
починал от раните си на 11.12.2005 г.
Вече не помня вицове
и не припадам от смях.
Знам:
не стигнах доникъде.
Но навсякъде бях.
Слизам все по-нагоре.
По-надолу се качвам.
С нищо
не промених историята.
Но разпознах палачите.
Без да откривам топла вода
и да прикривам сходства,
бранех своята свобода,
както други -
своето робство.
Вярата нито е дръзка,
нито превива гръб.
Винаги
има връзка
между море и смърт.
Има смисъл началото.
Има изход върхът.
Но за да почне
духът,
трябва да свърши тялото.
Трупат се
Но едно са
а друго – за чужда сметка…
кое не бива,
какво е криво,
защо не става?
Аз пак до дупка
ще гоня дивото,
защото то
има право.
да ми говорят по принцип:
онзи, дето е в мнозинство,
вече не е
са част от стадо,
дори не чуват,
Човек без вътрешна
не търся лека страна.
Знам:
голямото разстояние
е само в дълбочина.
В голямата неразбория
царува
естествен ред.
Можеш да го откриеш
и без да теглиш късмет.
Нека изглежда странно,
че малките
носят на бой;
в своята лична драма
ти си главен герой.
Всичко важно е казано:
да чуеш бъди готов.
Омраза среща омраза.
Любов намира любов.
Вярвай повече в пътя,
отколкото в тежък дом.
Щом си богат
отвътре,
не се страхувай от взлом.
Има простички истини
и твърде сложни лъжи
и е въпрос на мисия
какво
ще те задължи.
Някой се дави на плитко.
Друг пада от сляп куршум.
И само дълбоките битки
не вдигат излишен шум.
каквато е още:
сладко
в бурканче
от детско пюре.
Да си гребваме,
скъпа,
в зимните нощи
и да чувстваме лятото все по-добре.
Да си гребваме
с малката нощна лъжичка,
че Голямата става за всяка уста.
Любовта е пиеса
в четири срички
с главна роля за двама,
ключ
и врата.
Тя е толкова скъпа,
че нищо не струва.
Тя не скача по свирка,
не ляга по план.
Постоянно започва
и свършва на нула.
Който става за нея –
му е таман.
Любовта е една
ягодова поляна.
От умора надвити,
заспиваме тук.
И понеже щастливият
сън е за двама,
се сънуваме един друг.
нека си свалим картите:
колко ли чифта ризи
ще са нужни
на самаряните?
са легион,
е ясно.
Но аз си мисля
за тарикатите
и за цялата тая пасмина,
драмата на живота
и от свойта глава
на здравата
все прехвърлят
теглото.
Знам как тяхната
недостатъчност
и лоша задоволеност
преобръщат на куклен театър
всяка сценка
и сцена.
мнимо луди
и болни от разни мании
за нормалните
е най-трудно:
те нямат
никакво оправдание.
е незапомнено ново.
Затова и не се повтарят
срещи,
раздели,
любови.
за пръв и последен път.
И никой не е научен,
преди
да дойде часът.
Времето има място,
чувството –
разстояние.
Няма любов натясно.
Има любов без граници.
И най-добрата представа
не може да й прилича.
Едно е да я възпяваш.
Друго е да обичаш.
Какво ще стане,
не знам,
ала в едно съм сигурен:
с тебе ще стигнем там,
дето любов
не стига.
с порой от верни и погрешни отговори.
В началото решаваш с интерес.
Не бързаш хич,
че ти остава много.
поредното си снопче
от листовки,
погледнеш през прозореца за миг,
изтичаш сетне да пориташ топка.
играта загрубява;
няма време.
че пак си същото дете,
не оправдава
честното решение.
които нямат нищо общо с теста,
а авторът му не е будала –
и хонорар е взел,
и често
черпи .
Едни напредват чинно –
чин по чин;
от стол на трон се възцаряват други;
от два-три стола пада там един;
четвърти праща
своята съпруга…
на който отговорът губи смисъл,
какъв е тестът –
сложен или прост?
А виж ръцете ти дали са чисти.
* (sic!)
И гении,
и ярки таланти.
Даже и аз барабар…
Но тя
тайна пак си остана…
или човешка клюка;
нито се крие,
нито се фука.
Седи си
като на трон!
четката я докосва
едва-едва,
нотите я достигат
за малко…
А тя
пак вирва глава!
ала посяга,
петимен да сподели:
хем шапка му на тояга,
хем хубаво го боли!
е с нищо тя.
Но никой не слага точка.
Ако е истинска,
любовта
всеки път тъкмо почва.
по-ясен –
като метър фитил до взрив.
Това, че не се чувстваш нещастен,
значи ли,
че си щастлив?
света на доверие.
Други ни мамят
със своя вид.
Никога с оня,
който отмерва,
няма да бъдем квит.
може ли цяла
да бъде тя?
„Има отговор
за всяка гатанка!”,
смеят се сфинксовете в нощта.
че си няма
дори синоним.
Виждам, че не ни трябва друго,
ако с любов се ограничим.
Дори да е казано в някоя книга,
дори изводът ми да не е нов:
няма нищо никога
да ни стига,
ако ни липсва любов.
нощ и ден.
Не че палачът им е ядосан.
Като не можем да го възпрем,
нека пътуваме
срещу косъма.
Под връх, на връх, над връх.
До дъно.
И като истински щастливци
вина
да чувстваме и на слънце.
За всичко, което минава отвъд.
За всичко, което няма да бъде.
Има ли правилен
прав път?
Който е вървял, нека съди.
Аз пропътувах, прочувствах, промислих.
Светът е просто устроен –
всичко истинско и неистинско
чезне
миг след завоя.
Слизат сенките и пада мракът,
както пада листо.
Ние не знаем
какво ни чака.
Дано не знае и то!
Затова ли режисьорите са безработни,
декорите – подходящи за пещера,
постановките – сбъркани,
Които нямат сърце, викат сърцато.
И онези там - с вързаните ръце -
възпяват епически свободата.
Но и сто роли да имаш – все си еднакъв;
и както и да се прикриваш, знай -
ще станеш ясен преди антракта.
Винаги ще се намери поне един,
който да викне: “Познах те, друже!“
И ще бъдеш премерен със своя аршин,
и ще узнаеш, че е заслужено.
краят не е просто лотария.
И който е бил постоянна величина,
той може утре да стане мярка.
болките
значи
да ги отлагаш.
Всяка временна полза
е дългосрочна загуба.
някой ден
в пълен ръст.
Който си има
Кръстник,
няма свой личен кръст.
и като прост войник.
Какво
като има вечност?
Важен е всеки вик.
с връзки и мека служба?
Който е
много напред,
той от тил
няма нужда.
в бъдното
е изкуство.
И ако виждам добре,
то е, защото чувствам.
хем измъчва, хем радва.
И понякога е сватбар,
който не гледа сватба.
автобуси и незабрави,
бавни нощи и вечни дни
като пленници отброявахме.
Нито имаше в нас вина,
нито имаше друг виновник.
Но какво пък – тъй от жена
ти ми стана съвсем любовница.
Любовта има скъпи очи
и разбира кое си струва.
Даже нещо да премълчи,
ясно думата й се чува.
С нея аз съм толкова нов,
колкото ти – непозната.
И се вижда, че е любов -
даже изпод ръждата.
на любовта
вечно разтягат локуми –
измъчват с думи неща,
които
не влизат в думи.
Но хубавото на лошото е,
че ни дава везна,
за да отсеем от пошлото
читавите зърна.
Може и прост войник
да стигне много далече.
Вечен е всеки миг.
Какво е тогава
вечност?
Вечност е да се влюбиш
за стотен
и първи път.
Ако не им беше хубаво
щяха ли да летят
влюбените и птиците
даже и без криле?
Скъпи са те на триците,
а пък с брашното – зле.
И нека знаят експертите,
че има на тоя свят
атоми от битието
с по-особен заряд.
Градацията звучи глупаво,
но има резон и тя:
от любовта по-хубаво
е единствено любовта.
И като прост войник,
който пада на фронта,
утре ще стане стих,
помнен от милиони.
Трупат се
Но едно са
а друго – за чужда сметка…
кое не бива,
какво е криво,
защо не става?
Аз пак до дупка
ще гоня дивото,
защото то
има право.
да ми говорят по принцип:
онзи, дето е в мнозинство,
вече не е
са част от стадо,
дори не чуват,
Човек без вътрешна
обречен е да не смее.
не търся лека страна.
Знам:
голямото разстояние
е само в дълбочина.
