Размисли за родоначалието на националните ни нещастия
Отговорът на този въпрос не е труден: първо, България избра правилно и точно своето място между страните в големия европейски конфликт и, второ, поради тази причина бе наказана най-сурово от своите врагове – за пореден път в угода на онези, които са заграбвали изконни български територии далеч преди Освобождението.
Нещо повече: изборът на България на чия страна да застане в европейския конфликт до голяма степен се дължи на противоречивите и спорни резултати от това освобождение, чиято завоевателна в същината си цел става все по-ясна с годините след Берлинския конгрес от 1878 г. И даже преди това: достатъчно е да споменем анкетата на д-р Стоян Чомаков – една от централните фигури по време на борбите за църковна независимост, който се опитва да опровергае в някаква степен сведенията в дописките на Мак-Гахан в лондонския вестник „Дейли нюз“ за турските зверства при потушаването на Априлското въстание от 1876 г.
Целта на д-р Чомаков и на неговите съмишленици в това дело е била да се предотврати почти сигурното обявяване на война от Русия на Турция под претекст да бъде освободен братът-славянин от робство; на тези деятели е било пределно ясно, че Русия ще освободи България, за да я превърне в своя вечно благодарна, макар и формално самостоятелна и независима държава, за да се възползва от тази благодарност, когато ѝ потрябва.
С годините тази теза се потвърждава многократно и затова не е случайна появата на
мощни и трайни русофобски настроения
сред българите, предимно сред по-образованите и интелигентни слоеве на българското общество. (Аз бих ги нарекъл не русофобски, а свободофилски, появили се като контрапункт на угодническото русофилство, защото не става дума за страх от руския народ и култура, а за страх от руското потисническо самодържавие, срещу което са били и най-видните български национал-революционери като Раковски, Левски и Ботев.)
В тази връзка много интересна и показателна е еволюцията на Стилиян Чилингиров – „последния възрожденец“, както са го наричали още приживе неговите съвременници. Чилингиров е конгениален писател, просветен и културен деятел с енциклопедични интереси, познания и прояви като човек на перото и като политически деец и общественик. (Според мен, заслугите му към читалищното, библиотечното и училищното дело в България са достатъчно оригинални и градивни, за да бъде наречен той и един от последните строители на съвременна България в смисъла на Симеон-Радевото определение.)
Чилингиров е бил възприеман и сам се е възприемал като убеден русофил (и славянофил, впрочем), но не до пълно заслепение, като мнозина други по това време, а и до днес. При все това в началото на Първата световна война в сп. „Свободно мнение“, издавано от Димитър Мишев, Стилиян Чилингиров под псевдонима Булгарикус публикува обемистата статия „Австрия или Русия“, която по-късно излиза и като отделна брошура. На основата на богат исторически и съвременен материал, Булгарикус стига до извода, че при избухването на война България трябва да се включи в нея на страната на Русия, въпреки че това означава да бъде и със Сърбия, която ѝ е забила нож в гърба по времето на Балканската война (1912), окупирайки на практика Вардарска Македония. Тази напълно самоволна окупация е „узаконена“ след Междусъюзническата война (1913). (Многобройни свидетелства за сръбските издевателства съдържа биографичната книга за последния български архиепископ в Охрид – Борис Охридски, от историчката Лизбет Любенова).
Ст. Чилингиров нарича в спомените си Междусъюзническата война
„родоначалница на всичките ни национални нещастия“
(„Моите съвременници. Между малки и големи“, т.2, с. 50). Дори и да е така в известен смисъл, тази война все пак е следствие на причини, които самият Чилингиров разкрива в редица други свои творби (статии, брошури и отделни книги) като „Поморавия по сръбски свидетелства“, „Причини на Сръбско-българската война – 1885“, „Сърбите и ние“, „Сръбско-българските отношения от най-старо време до днес“, „През Македония“ и други. Той проследява хронологично отношенията между сърби и българи още от времената на цар Иван Асен Втори до своето съвремие.
След избухването на ПСВ през 1914 г., в която България се включва година по-късно, руският писател Леонид Андреев, тогава много популярен и превеждан в България, в две свои отворени писма обвинява директно българския народ, че вместо да помогне на своите братя славяни – сърбите, чака удобен момент, за да им забие нож в гърба, което „най-добре умеел“. „Всяко честно българско сърце се възмути“, пише в спомените си Чилингиров. Реакцията е незабавна – Димитър Мишев и Чилингиров отговарят на Леонид-Андреевите нападки с такъв категоричен тон, че дори след 9.9. 1944 г. отечественофронтовската власт, доминирана от БКП, упреква Чилингиров чрез партийния писател Людмил Стоянов, че бил повлиял на общественото мнение в България със своята откровена антисръбска позиция. („Мислено и преживяно” на Стилиян Чилингиров, Ралица Цветкова, Марко Цветков. Сп. Библиотека, кн. 1, 2009, 45-55). Л. Стоянов призовава Чилингиров да си признае публично грешките в миналото.
„- Какви грешки?- пита Чилингиров..
– Например за отношенията ни с[ъс] Сърбия и за народността на македонците – заявява Л. Стоянов.
Отговорих, че съм готов да призная всеки мой грях, но да се откажа от това, което съм установил чрез дългогодишни изучавания, това не мога. За мене сърбите са най-неискрените хора на земята. Не им вярвам, и толкова. Те и сега в своята федерална Югославия ще ни изиграят така, както са ни изигравали многажди в миналото. Колкото се отниса (sic!) до писанията ми, в тях няма нито сянка от агресия. Те са само насочени срещу безогледната агресия на сърбите. В това отношение те напълно съвпадат с писанията на Николай Державин, който отбива, ако и чужденец, сръбските домогвания към българските земи. Да се откаже ли и той от научните си изследвания?
Колкото се отнася до българския характер на македонците, аз ще продължавам да говоря за него и тогава, когато пръст запълни устата ми. Да го отрека, това значи да отрека цялата история на българите от хилядолетия насам.
− Но когато те се чувстват като отделен народ[?]
− По политически съображения те могат да станат, каквито си искат и то е тяхно право. Мое е да им напомням винаги техния национален произход.
Людмил […призна, че …техните хора (т.е. комунистите – б.м.) ме смятали за голям славянофил, още по-голям русофил и, главно, честен и характерен човек. Затова, имен[н]о искали да поправя тази моя грешка. Отново малка полемика помежду ни, докато конкретно се дойде до писмото ми срещу Леонид Андреев. То било насочено едновременно и срещу сърбите, като улеснило до известна степен и влизането в[ъв] война[та] срещу русите. Това заключение ме доста изненада, но нямаше какво да правя. Най-сетне така мислят хората. Възразих само, че неговото опровержение или потвърждение ще дадат сърбите. Зависи от тяхното поведение сега към българите отсам и оттатък Беласица. На мене ще остане само да го призная публично, дори да го подчертая, като едновременно поискам прошка за досегашните заблуждения. Но ако те дойдат да ни потвърдят противното, като ни покажат истинската си природа?“
Както е известно, след 9.9. 1944 г.
Чилингиров е свален от председателските постове
във Върховния читалищен съвет и Съюза на българските писатели
десетки негови творби попадат в забранителните списъци на фашистка, вражеска и вредна литература, дълго време му е забранено да публикува каквото и където и да било.
(Целият текст – на горепосочения линк)
