Славимир Генчев

Европейските посредници продължават да са в догонваща позиция, докато Русия предварително обезсилва Норманския формат

Иво Маев

Ескалацията на конфликта в Украйна от последните часове мина през новинарските канали като обичайна новинарска хроника, без да се потърсят причините за сякаш изненадващата ескалация на този ключов за Европа конфликт от последните години.
Хибридни сили на сепаратистите, в неизбежната подкрепа на руски офицери, реализираха серия от артилерийски стрелби, разпалвайки статичните линии на поуспокоения фронт между двете страни в последните месеци. Жертвите в тази ситуация са неизбежни, но циничаната провокация от страна на активизиралите се сепаратисти, беше те да търсят примирие, след опита да овладеят нови, неконтролирани от тях територии в района на Новотошковское, Орехово, Крымское и Хутор Вольный.
Защо бе направено това, след като и ЕС, и Украйна очакваха разгръщане на миротворческия процес в рамките на Норманската група в идните месеци? Ако се абстрахираме и от циничната идея за „честване“ на поредната годишнина от началото на конфликта, трябва да потърсим корените на подобно поведение доста по-дълбоко.
Очевидно става дума за краткотрайната, но предварително планирана офанзива от Русия, която не само да наруши мирния процес, а и да демонстрира втвърдяване на нейните позиции. По същество тази активна военна демонстрация е илюстрация на пълен отказ от Минските споразумения от 2015 г. Предстоящата среща в Норманския формат и предварителните дипломатически договорености изглежда обречена на фона на превантивното „стопляне“ на въоръжения конфликт и е доказателство за липсата на каквато и да е готовност от страна на Москва да участва в разговорите на общоевропейско ниво.
Но има и друго – торпилирането на общата основа за провеждане на среща на върха трябва да подпечата и обречеността на споразумението за прекратяване на огъня от края на 2019 г.
Поддържането на нестабилност и горещи конфликти в периферията на Русия винаги се е разглеждало като източник на желанието на Кремъл да имитира усиля за постигане на стабилност. При липса на такива конфликти, се търси тяхното изкуствено предизвикване за да се приложи външнополитическа тактика, притискаща отсрещната страна да се съгласи на повече отстъпки, отколкото тя предварително е договаряла с Москва. В този слечай никаква мирна пътна карта не изглежда възможна, след като краткотрайното припламване на конфликта трябва да отхвърли Минските споразумения. Можем напълно да сме сигурни, че Путин е в състояние да поддържа студен мир в този конфликт, ни не го прави, защото вероятно смята, че точно такова поведение създава усещането, че позицията на Русия постепенно отслабва.
Ако допуснем хипотезата, че Путин е планирал активна дипломатическа роля на неговата страна на планираната среща на Норманския формат през пролетта, тогава трябва да мислим че сегашната краткотрайна активизация на конфликта е дело изцяло на сепаратистите и не е повлияна от Москва. Но тогава е показателно друго – разместванията в украинската президентска администрация в последната седмица може и да са създали у тях усещането че се е отворил вакуум в Киев, в който именно сепаратистите да успеят да реализират краткотрайно настъпление и да дадат коз на Русия да отиде на преговорите през пролетта с нараснали териториални претенции. В момента украинският президент Зеленски продължава да харчи кредит на голям доверие и разполага със стабилно парламентарно мнозинство да реализира устойчив политически проект в конфликта. Това очевидно не се приема добре в Кремъл и е твърде вероятно Русия да продължава тактиката на периодични ескалации, за да изронва не само мирните преговори, но и доверието към властта в Киев. За властта там ще става все по-трудно да защитава идеята за мирни преговори, ако от сепаратистките зони идват сигнали за пълен отказ от тях. И това при условие, че именно Зеленски нареди изтеглянето на украинските сили в съответствие с поставените искания на Путин именно от тези зони, в които сега умират или са ранявани украински войници. Подобни отстъпки изглеждат някак нелепи нае фона на отказа на Русия да се придържа към предварително постигнати договорки.
Несъмнено трябва да се съгласим с идеята, че оттласкването на войната от украинските граници не устройва никак Русия и тя ще продължи да я налага не само там, но и като тема номер 1 вътре в украинското общество. И докато темата Крим стои сякаш в периферията на Норманския формат, който се концентрира върху Донбас, Зеленски и европейските посредници ще са в догонваща позиция спрямо руснаците. Това означава темата за санкциите да бъде актуализирана и разширена с нови мерки и процедури вместо да се говори за тяхната отмяна.
Можем и да потърсим допълнително обяснение – в деня на ескалацията на конфликта в Донбас, Путин без допълнителни обяснения уволни дългогодишния си помощник Владислав Сурков. Именно той беше пряко ангажиран с конфликта и с руската позиция в него. Дали заради него се стигна до сблъсъците от 18 февруари (както вероятно ще се оправдае Кремъл) или въпреки него, можем само да гадаем засега. Сурков беше главен представител на Русия в мирните преговори между Киев и сепаратистите от Донбас, но още преди месец официално беше обявено, че ще бъде сменен от ветерана Димитри Козак. Тепърва ще видим как ще се отрази това на руската позиция. Според близки до Сурков, той е бил привърженик на твърдата линия и не се ползваше и с минимално доверие от украинската страна. Нищо обаче не предвещава, че Козак ще промени този курс радикално – все пак той е директен пълномощник на Путин и няма собствена политическа позиция, а изцяло ще се съобразява със стратегията на Кремъл. Самият Сурков от години минаваше за „сивият кардинал на Кремъл“, изграждащ цялостната експанзионистична стратегия в постсъветското пространство. И още – той именно бе отговорен за изковаването на странното понятие „суверенна демокрация“ и автор на модел руския модел за противопоставяне на т. нар. „цветни революции“ в новите държави, наследили старите съветски републики. Като дългата ръка на Кремъл в тези региони, Сурков от години се утвърждаваше, като човекът, който дърпа конците на местния проруски политически елит, за да го държи в орбитата на московската геостратегия.
Един преглед в по-широк геополитически контекстни отвежда към идеята, че кървавите сблъсъци от последните дни в Донбас, са само илюстрация на нарасналите опити Русия да подчертава своята ключова роля в сирийския конфликт и в Либия. Москва вече е приела, че трябва да прилага диференцирана стратегия и в трите конфликтни точки, без да се съобразява с потенциалните си съюзници на който и да е терен. Засега в Либия и Сирия някак плановете се изкривяват – налице са сериозни напрежения с Турция, чието развитие предстои с интерес да наблюдаваме. Но украинският казус е по-специфичен – в него личи ясно дистанцирането на САЩ заради тежкия конфликт на украинците с естаблишмънта на Демократическата партия. По всичко личи, че САЩ засега ще стоят по-дистанцирани, в сравнение с европейците и техните ангажименти ще се основават именно на дългосрочни споразумения с Киев. Това не е непременно лоша новина за Украйна – тя може да търси по-широка европейска коалиция за подкрепа на мирни предговори с Москва. Но не е лоша новина и за Русия, която в момента има всички изгледи да печели с хибридната си стратегия в цялото европейско пространство. Със сигурност е лоша новина за европейските лидери, които изглеждат доста разединени в позицията си. Ангажиментът на френския президент Макрон да приеме поканата да участва на 9 май на големия руски празник по случай края на Втората световна война, има символично значение и маркира една доста нестройна европейска позиция и по украинския казус.