Въпреки неблагоприятната обстановка (ако мога така меко да се изразя във връзка с обявения ден на национален траур по повод кончината на патриарх Максим) планираното и надлежно разрешено от местната власт ежегодно събитие на Гражданската инициатива „ЗА демонтиране на Паметника на съветската армия“ - едновременно празник и протест – се състоя.
Съобразено с изискванията за ден на траур, разбира се, то премина мълчаливо, без политически речи, послания и песни. Но все пак – от сърце и със свещи, като израз на стремежа и желанието за светлина и в памет на хилядите жертви на комунистическия режим след 9.9. 1944 г.
Нещата излеждат наистина двусмислени. Защото не е ли повод за национален траур и фактът, че докато цяла Европа празнува послучай разрушаването на Берлинската стена, ние тук се събираме пред стърчащия в центъра на София грозен, заплашителен, неуместен паметник на чужда окупационна армия, донесла ни най-страшното зло – болшевизма, който – вече ясно се вижда – съсипваше и невъзвратимо продължава да унищожава България? Вероятно територия с това име ще има и в бъдеще, но без българи…
Твърде глупаво ще бъде сега да се говори за „тримата големи“, за поделянето на Европа между победителите, за фашизЪма, за партизанското движение и други „авторитетни“ дежурни историчарски мантри и заклинания. В края на краищата комунизмът можеше и да няма този чудовищно пагубен вид, какъвто ни се сервира на нас, българите, за да ни съсипе и като народ, и като общество, и като държава. И то не заради лошите американци или демокрацията, а заради продължаващото повсеместно нагло господство на червените цивилни деструктивни „строители“ на съвременна България.
Темата е дъвкана и предъвквана многократно и нямам намерение да повтарям стотиците аргументи в полза на инициативата на групата, която преди три години хвърли камък в блатото на посткомунизма и по този начин предизвика ответната реакция на привържениците на съветското паметно присъствие (не руско, забележете, а съветско); защитата му от страна на националните предатели още веднъж показа и доказа и на нашето общество, и на цял свят, че в България съществуват среди, които с всички сили и средства бранят статуквото и своята светая светих. Ето как лъсна ужасяващата истина за многочислеността на Петата колона у нас, за която България е просто Троянският кон на Русия в Европа и която въпреки членството си в НАТО и ЕС все още се гърчи в капана на руските политически, икономически и финансови интереси.
Има обаче и нещо друго: паметникът изглежда напълно запуснат и някак обречен на капризите на времето (в „климатичен“ смисъл). Имам чувството, че са го прежалили. И наистина – за какво им е, ако се осъществят проектите „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“? На тях такива паметници им трябват – от тях ще смучат кръвта на следващите поколения, доколкото ще ги има. И съм сигурен, че ако решат да се простят с каменното чудовище по заповед „отгоре“, първи ще хукнат да го съборят; дори няма да пуснат да припарят до него инициаторите с обвинението, че от инициативната група са искали само да го преместят, докато те са дошли да го разрушат…
И за да не бъдат новините все лоши, ще завърша този кратък репортаж със съобщението, че отскоро Групата „ЗА демонтиране на Паметника на съветската армия“ е пълноправен член на Европейската платформа за памет и съвест с президент Гьоран Линдблад, който през март т.г. бе гост на нашата страна. От Европейската платформа за памет и съвест поискаха съд за комунистическите престъпници в България.
http://www.eurochicago.com/2012/03/preskonferentsiya-na-evropeyskata-platforma-za-pamet-i-savest/
9 ноември 2012
Коментари
