Славимир Генчев

В края на България, в края на Видин,
в края на деня и в края на пътя
мога да разбера и без да видя
защо крепостите вечно падат отвътре.

Времето, разбира се, няма друга работа,
освен да тече с Дунав и да замита дири.
Мълчанието на камъка казва, каквото трябва;
и всеки чува толкова, колкото и разбира.

Римски, български и турски градежи,
кръстени археологически пластове,
съжителстват мирно и слушат брътвежа
на туристическото всевластие.

Защо е австрийска северната кула?
Къде са бесели българските бунтовници?
От колко души се е състоял караулът?
Турски ли са онези страховити топове?

О, тук са заснети сцени от много филми –
български, чуждестранни и смесени;
и внушението в тях е толкова силно,
щото декорът е напълно естествен…

Кукли в човешки ръст, подложени на мъчения,
пийнали стражи, хвърлящи зарове;
снимка за спомен с одеждите на болярката;
атракция за възрастни и за деца – с намаление…

Крепостта си тежи на мястото като присъда
и всяко камъче тук нещо значи.
Но само който е много вътре,
ще зърне усмивката на палача.