…………..
Пролетна преумора
Спиро бе успял да укрие от властите един античен транзистор, който по някакво странно недоразумение все още бачкаше – напук на всички закони на физиката, радиотехниката и пазарната икономика. Иначе в жилището с трън да завъртиш, нямаше какво да закачиш: взеха му телевизора, прахосмукачката, радиолата, стенния часовник. Пералнята оставиха, защото при първия опит да я вдигнат, тя взе да се разпада.
-Той и без това няма какво да пере – заяви данъчният генерал. – Оставете я на моя отговорност…
До неотдавна Спиро не бе длъжник. С цената на много лишения успяваше да си плати тока, водата, данъците, таксите и глобите. За здравните осигуровки даже даде и кръв, но изцърцори само 12 капки, понеже му бяха останали не повече от 22 кръвни телца… Неговата данъчна издължимост бе пословична, обаче за сметка на прехраната; но той бе горд, че е изряден платец.
Само парното не можа да си плати и ето ти на – пратиха му съдия-изпълнител, който не го потупа по рамото, а му отнесе цялата покъщнина…
Спиро включи транзистора. Прозвуча бодряшкият глас на едър държавник.
-Браво, да живейте, братя българи! Вие устискахте и спечелихте уважението на Европа. Дерзайте! Ще се справим и с кризата! Сега всички заедно трябва да се хванем за зеленко!
Като чу това, на Спиро нещо му трепна в гърдите. Изтърколи се от сламеника и допълзя до вратата. „Да се хвана и аз за зеленко!”, рече си той.
Отвори с мъка, смъкна се пълзешком по стълбите и се насочи право към градинката пред блока. Но никъде не се виждаше жива тревичка.
-Изпреварили са ме бабичките! – рече Спиро с горчивина.
Спря и се огледа. Изведнъж сред ланската шума зърна зелено стръкче, весело трепкащо под пролетния вятър. Изпружи ръка с все сила … и изпружи и крака.
Минута по-късно по алеята минаха двама важни господа от голямото добрутро. Те спряха край трупа и поклатиха глави.
-Защо ли се е мъчил да изкорени тая бедна тревичка? – с презрение попита единият.
-Защо ли…. – замислено отвърна другият, който бе чел Йовков на младини. – Човечецът е искал да се хване за зеленко, както призова премиерът. Каква патриотична смърт!
Двамата свалиха шапки и се прекръстиха.
Фотопреувеличението
Като се разнесе вестта, че властта пак емва едрата и дребната рогата престъпност, а и ще разследва богатствата на мутри, фолкпевици, ритнитопковци и други прякори, отначало хич не повярвах. Борбата с организираната престъпност краси всяка предизборна програма и се явява приоритет на всяко правителство. Нямах нищо против дори да ми бъдат отнети по-малки и по-големи части от демократичните и конституционни права и свободи, включително и да ме подслушват, да ми четат електронната поща и да изискват разпечатки от разговорите и регистрация на предплатената ми SIM-карта, стига да се стигне до положителен резултат в борбата срещу СИК, ВИК, МИГ и ТИМ. (То тия права и свободи много са ми притрябвали!)
Няма да се спирам на Комар 1 и 2, „Яхти и палати” 2 и 3, „Наглите” 1 и 2, „Крокодилите” 4 или „Кошмар” 5 за 6 и на другите шумни акции. Така или иначе – все бълха ги ухапва мутрите, стига да не се заемат те помежду си да се оправят. Тогава резултатите са оптимистични…
Но нали надеждата умира последна (а ако може, и ние след нея!), приветствах идеята да ги погнат и от НАП, НОИ, ДОИ, БОИ и Здравната каца, пардон – каса, та да се види как с една заплата на прокурор, митничар, наркопласьор и обикновен сутеньор се строят хотели на брега на единственото ни море. (Да не ми пеят патриотарите за България на три морета, че тогава в чудо щяхме да се видим!)
Седмица след началото на поредната акция у дома се позвъни. Едва-що я открехнах, и в коридора се изсипаха куп барети с маски; повалиха ме на пода, щракнаха ми белезници и извършиха светкавичен обиск. Някой ми кресна в ухото, че мога да говоря каквото си ща, но без да пискам, защото това била строго секретна антимафиотска акция.
А аз наивно очаквах да мe предупреди най-делово (нищо лично!), че имам право да мълча, защото в противен случай думите ми биха могли да се използват срещу мен в съда; колко често тая реплика се произнася в холивудските кримки, но тия юначаги явно не ги бяха гледали…
– Чисто е! – докладваха агентите на своя началник, а той процеди:
– Сигурно е изтекла информация. Ама всичко ще си каже синковецът, всичко… Водете го!
Откараха ме незабавно в следствения арест, без да се вслушат в молбата ми да се свържа с адвокат и да се обадя на жена си.
– Признавай – рече ми с ледена усмивка следователят. – Не икономисвай нито грам, щото и без това знаем всичко.
Лицето му бе непроницаемо и сурово като на сумист, но без килограмите.
По едно време в стаята влезе млад човек, поиска разрешение да доложи и поднесе на началството снимка.
Известно време кльощавият сумист изучаваше ту снимката, ту слисаната ми мутра.
-Очевидна грешка! – студено заяви той. – Приликата обаче е стопроцентова.
И ме изгледа така, сякаш аз бях виновен, че приличам незнайно на кого.
– Да – промълви младежът. – Защото са близнаци. Но и брат му не е направил нищо, проверихме го…
Слушах и недоумявах къде е това Там.
Младокът поиска разрешение да напусне и чинно се оттегли, но не бих казал, че това ми е направило добро впечатление.
– Пелов – рече следователят след кратко мълчание. – Борбата с мафията не е лесна. – И ме погледна многозначително. – Стават фалове. А и никой не ни сътрудничи, дори западните разузнавания – гласът му за миг стана някак плачлив. – Ето какво се получи, гражданино! Разпознахме те на фотография, заснета от любител с джиесем по време на показно убийство в центъра на София. Оказа се обаче, както и ти вероятно си разбрал – това го произнесе с натъртване, защото не би могло да има високо мнение за интелектуалните ми способности, – че на снимката си бил не ти, а твоят брат-близнак. Той минавал случайно оттам и при фотоувеличението изглеждаше като да подава съмнителен продълговат предмет на главния заподозрян. Е, това е всичко! Свободен си! И никому ни дума, щото разследването е секретно!
Заклех се в майка си и баща си, макар че съм кръгъл сирак, че ще мълча до гроб и като такъв. Дори и не си помислих да призная, че никога не съм имал брат – в днешно време човек не би могъл да докаже, че няма сестра, камо ли – близнак!
Бягството на Архимед
Като разбра, че в касата няма мангизи, премиерът привика на разпит членовете си.
-Защо така? – строго запита той.
-Частният бизнес ни прави сечено заради кризата – натопи уплашен министър последните живи българи, които не бяха пенсионери, безработни, чиновници и цигани. – Много им идвало: лицензи, патенти, такси, данъци, глоби, осигуровки, застраховки, мита, акцизи, особени залози, налози и рози….
-Е, и?! – прекъсна тирадата му премиерът. – С перце ли да ги галя? Да не са ставали частници! По цял свят е така. Особено при криза…
-Трябват ни нови нормативни лостове – заяви друг член, – чрез които да ги принудим да внасят пари в кацата, пардон – касата…
-Бе не мое ли направо с щангите или манивелите, бе?! – развика се таен цивилен съветник на премиера от силово ведомство със спортно образование и манталитет на техник.
-Не ме разбрахте правилно – нацупи се членът. – Говоря за управленски лостове, които да предразположат бизнеса… – почна да обяснява той, но не успя.
-Познавам човек, който може да ни помогне – безцеремонно го прекъсна най-ученият член.
Без да губи време, правителството потегли на път.
Завариха Архимед чисто гол във ваната, но безпардонно го изкараха от там и го принудиха да им покаже разработките си.
-Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост – изфука се той – и сам ще преместя земята!
-Не ми е това зорът в момента – скастри го премиерът. – Земята си е добре, както си е!
-Да ви покажа ли лост от втори род?
-Слушай, дядка – скара му се стара, но добре запазена членка. – Няма значение от кой род е, стига да върши работа. Още утре да си го изобретил и да напишеш съответната инструкция за безопасност на труда!
-А как се пише род, с „т” или с „д”, за да не стане грешка – попита невинно Архимед като всеки древен перфекционалист.
-Все едно – отвърна му културният член. – Ние сме по глобалните решения, правописът ни е последна грижа.
На другия ден, след като научиха, че Архимед е избягал в чужбина, членовете се разбесняха.
-Докога ще изтичат мозъци от тая страна?! – закрещяха те в хор срещу западната ни граница.
- Продажници! Да ги подпукаме с щангите и това е!
И членовете се засмяха радостно, защото ръцете им скърбяха за истинска, мъжка работа…
Хубавият град София
– Господа, имам две новини! Първата е хубава, а втората…
– С хубавата почни, шефе!
Юнаците от Федерацията по джуджара-джуджу впериха очи в Шефа – голям като гардероб, той изглеждаше по-висок и по-едър от тях, но не беше; просто седеше на по-висок стол.
– Намерих къде да проведем световното първенство!
Радостни възгласи изпълниха помещението.
– Държавата се казва Бъ… бъл… България – заекна Шефа, – а градът – София, или нещо подобно. Май бил столица.
– Тия сигурно хабер си нямат от джуджара-джуджу – предположи някой.
– Напротив – възрази Шефа. – В отговора, който получихме, личи добро познаване на играта. Това стрелба по улици, кафенета и ресторанти, преследване с всъдеходи, газене на пешеходци и други такива им било ежедневие, всякакви срещи на НАТО, енергийни форуми и други такива… На всичко отгоре кметът бил джудист или каратист!
-Браво! Наш човек! Наше моче! Ехаааааа!
Шефа извади разпечатка от електронно писмо и зачете: „След като проведохме тук толкова състезания от различни спортове, валидни за големи, средни и малки европейски, арабски, азиатски и световни купи, за нас ще бъде удоволствие да приемем най-добрите състезатели по джуджара-джуджу в нашия красив град. София има уникално географско разположение, тя е една от малкото – да не кажем единствената – столица в света, разположена в близост до планина, която е нейният естествен бял дроб… Тук ще се чувствате като у дома си!“
– Ехеееееееееееееее! Ми то не е за вярване! Да няма грешка? Я дайте картата! – развикаха се момците.
Най-големият проблем на играчите по джуджара-джуджу беше, че в никой град по света не им разрешаваха да провеждат официални първенства. Спортът бе свързан с множество странични ефекти, вследствие на които загиваха хора, възникваха пожари, наводнения, грабежи, масови изнасилвания, земетресения и други катастрофични събития. Досега бяха провеждали локални, регионални и международни състезания само в пустини, прерии, тундри и мъртви сибирски полета.
Иначе спортът бе добил голяма популярност сред младите хора от различни социални слоеве; практикуваха го и доста индивидуални участници, които не бяха членове на организирани спортни клубове, но техните изяви – безразборна стрелба в училища, магазини и обществени сгради – не се подкрепяха от организираната спортна членска маса.
– Знаете кое е типично за нашия спорт – продължи Шефа. – В него са заложени невероятно трудни правила, като целта е те да не се спазват в никакъв случай. Ето кое всъщност най допадало на бъдещите ни домакини от София; тяхната държава изцяло била устроена по подобен начин: приемали извънредно сложни и объркани закони, които после нарушавали с непозната и за нас спортна злоба!
– Мноо яко! Супер! Върхо! – викнаха спортистите. – А коя е лошата новина?
– Ами… – логопедичният дефект на Шефа отново се прояви с пълна сила. – По… по… по… по… непотвърдена информация Федерацията по разбиване на сняг, смет, пух и прах също била отправила питане до София дали не би поела домакинство на тяхно световно първенство. И то по същото време! И имам опасения, че могат да ги предпочетат – нали те вдигат по-голям шум от нас…
Гласът на Шефа леко изви и окото му се просълзи.
Настъпи същинско мъртвило. Лицата на шампионите по джуджара-джуджу се изопнаха – безизразни, непроницаеми. Само най-дребният по детски възкликна:
– Шефе, кво толкова им е лошо на тундрите и пустините, мааму?! Ми то с ония изчадия шега не бива… баш в София!
Орфей слиза
Както си скиташе по белия свят, веднъж Орфей чу да говорят с възторг за някаква държава, в която пътуващите музиканти си живеели като в мит – под закрилата на боговете. Той незабавно се запъти натам и с много лутане и питане се добра до центъра на столицата й – точно в градинката между университета и парламента. В единия й край се кълчеше и свиреше в транс гайдар от неизвестно варварско племе. Затова Орфей застана на противоположната страна и дръпна струните.
След миг около него се насъбра цяла тълпа. Хората щедро му хвърляха монети и банкноти и в нозете му скоро се образува цяла купчина.
По едно време запристигаха с лъскави возила изискано облечени дами и господа, които започнаха да му задават необикновени въпроси.
-Ние сме общинари – заявиха сурово първите двама. – Платил ли си си таксата?
Орфей отвърна отрицателно и им посочи купчината пред себе си. Те тутакси грабнаха няколко по-едри банкноти, а в замяна му подхвърлиха странна хартийка.
-Ние сме от данъчната полиция – рекоха следващите. – Платил ли си си патентния данък?
Повтори се гореописаната ситуация.
-Ами лиценз имаш ли? Ами осигуровка? Ами втори доброволен задължителен пенсионен фонд? Ами здравна вноска? Върху 74 минимални работни заплахи, пардон – заплати? Ами мито? По 4213 евро на струна? Ами застраховка професионална отговорност? Ами направил ли си доброволно дарение за общината? И то в троен размер, защото си небръснат?
Цяла армия чиновници се изредиха на Орфей. Един през друг те грабваха банкноти и стотинки и оставяха квитанции.
Когато купчината от квитанциите стана висока метър и половина, се появиха двама инспектори здравеняци от отдел „Чистота” и му съставиха акт заради направения боклук.
Но на Орфей не му беше останала и стотинка.
-Ей това ще ни свърши работа – доволно изгрухтя единият инспектор и откъсна с ловко тренирано движение от колана на арфиста златно древнотракийско украшение, но не за да го занесе в музея на Божидар Димитров.
„Чудна страна – помисли си Орфей, когато онези се ометоха. – Колко се е променила в сравнение с мита за нея. – А на други места дори зверовете се укротяваха, щом засвирех… По-добре е да ида да навестя Евридика!”
И като махна за сбогом на непознатия гайдар, тракийският певец се насочи към близкия подлез; бе напълно убеден, че води направо в ада.
И замириса на бушон
След като Европейската комисия продължи да се изцепва с критичните си доклади, изпълнението на екшън плана заприлича на игра на сляпа баба.
– Трябва да ми кажете кой е виновен – кресна премиерът на членовете. – Дори и с вързани очи.
Членовете запристъпяха от крак на крак. Най-приближеният се изтърва:
– Как кой? Опозицията! Сивата икономика! И падането на еврото…
– Еврика! – провикна се друг. – Прав е.
– Еврика от евро ли произлиза? – полюбопитства трети.
– Млекарите укриват доходи – додаде четвърти. – Десницата ги подкокоросва заради субсидиите. Много доят, малко декларират.
- Веднага да ми доведете един тука!
След пет минути с премерен еврошут вкараха Андрешко Н. Петров в кабинета. Шопът носеше в една ръка гюм, а в друга – кремъчна доячка.
- Къде ти е кравата? – иронизира го премиерът.
– Е па тъкмо я издоих и я пущих да пасе с чардата. То па една паша…
Премиерът го измери с тънка усмивчица:
– Все нещо ви пречи на вас! Доиш десет литра, а официално отчиташ два. Останалите шиткаш на черно без касова бележка. И бабичките пищят, че било скъпо! Не те ли е срам?
Андрешко като отвори една уста… Изброи всички видове лицензи, патенти и разрешителни, които плащаше като поп; разгледа обстойно връзката между цените на фуражите и препаратите и себестойността на крайния продукт; отчете монополната игра на прекупвачите и не подмина перманентните проверки от ХЕИ и ДВСК, чиито инспектори, изтупани като цивилни животновЕди, го дебнеха на всяка крачка дали спазва европейските санитарно-хигиенни изисквания и го глобяваха през ден-два.
– Направо ми иде де избегам некъде – проплака Андрешко.
– И къде ще идеш? – озъби се премиерът. – Заради такива като тебе еврокомисарите ни режат субсидиите! А ирландците гласуваха против Лисабонския договор! Заслужаваш 30 тояги на голо заради нихилизма си спрямо фиска! Как така не можахте да развиете и един гюм, пардон – грам, положително мислене, та да дръпне тая държава поне малко напред! Заредени сте само с негативна енергия, подклаждани от опозицията…
И премиерът забоде пръст, преливащ от положителна енергия, в отрицателните ребра на Андрешко, които лесно можеха да се преброят. Стана много късо съединение и героят изгоря на секундата, подпрян на своя гюм.
Премиерът отпрати с енергичен жест притичалите пожарникари с думите:
– Фалшива тревога, момчета! Просто изгоря поредният бушон.
Тattoo 2009
Щом стана ясно, че българинът фалшифицира от раз всеки нов документ и че нищо не го възпира да върши митнически, валутни и паспортни престъпления, премиерът веднага изгони Елена да снима някъде документален филм, а той спешно свика екипа си.
– Никаква защита не помага – записукаха уплашените експерти. – Българинът е жив дявол още от времето на Тато!
– Дайте да му бием печатите на голо – предложи спец по фалшификатите. – С неизтриваеми химикали! Да му останат за цял живот!
Потърсиха опитен екземпляр и – естествено – спипаха Андрешко Н. Петров по кратки гащи. Малей, като го емнаха от трите всевластия и от всички агенции и комисии! Празно място не оставиха: на челото му дамгосаха герба, припева на химна и ЕГН-то; на лявата буза – шофьорското тескере, което имаше още от войниклъка, а на дясната – талона на МПС-то. Тук видяха зор, защото Андрешко беше каруцар; тогава художник-наивист стилизира волски ярем и оцветен в синьо, му го жигоса между веждите.
По същия живописен начин подходиха и останалите институции: на лявото му рамо си сложиха парафа данъчните, на дясното – здравноосигурителните чиновници; на лявото бедро – застрахователите, на дясното – полицаите, а на гърба – лично шефът на НОИ Христосков. Изпонапечатаха го целия, от глава до пети.
– Последно му остана свободно място, с извинение, само на задника! – докладваха от Канцеларията.
– Но къде да му турим щемпела „Гордея се, че съм българин!“ на латиница?Експертките от КНСБ срамежливо отказаха да подпечатват повече и подадоха оставки.
Но все пак се намери доброволец, който с премерен либерален шут подпечата Андрешко и отзад.
– Ето как ще му избием манталитета от времето на Тато! Клин клин избива…
И веднага го проводиха в Брюксел, където заседаваше Комисията по хармонизация на законодателствата.
Андрешко пристигна през нощта и се изгуби. Не щеш ли, по това време в европейската столица течеше Световното изложение на татуировката. Дрогирани фенки на мероприятието мернаха Андрешко как си сваля гащите по нужда в храстите край брюкселската гара. Те тутакси го отмъкнаха на конкурса и щом го съблякоха, журито единодушно му присъди Специалния приз Таттоо 2009; дори не го провериха за анаболи.
Капотализъм
15-тина години след като си купи боновата книжка и инвестира всичките си бонове и спестявания в широко рекламиран приватизационен фонд, 72-годишният Дуньо Гъдев получи цяло писмо, в което пишеше: „Уважаеми г-н Гъдев, уведомяваме ви, че вече сте съсобственик на малка атрактивна фабрика. Елате да си я стопанисвате!“
Дуньо удари капа оземи:
- Мале мила, доживех и язе капиталис да станем!
Веднага викна бабичката и й показа писмото.
- Виде ли, дърто, оти инвестирах у леката промишленост? Оти си знаех, че тамо че стане по-леко работата!
Още на другия ден Дуньо замина за К. Пристигна след една седмица заради неуредици в транспорта и до вечерта се лута из малкия град от селски тип със замиращи функции, но не можа да открие фабриката. Чак по заник слънце попадна на нея, и то съвсем случайно, тъй като го привлече струйка дум в полето. Доближи и що да види: разграден двор, полусрутена постройка с килнат комин, стотина бездомни псета… Но се чуваше боботене на мотор.
Сърцето му трепна и Дуньо смело закрачи между псетата, които се разбягаха с подвити опашки пред човека, обладан от частнособственическата стихия. Той решително отвори вратата. Щом очите му привикнаха на тъмнината, Дуньо различи в единия ъгъл трима мъже, които мааха карти на светлината на лоена свещ, а друг въртеше грамадно колело и пъшкаше.
- Добър ден! – Поздрави Дуньо и се окашля. – Аз съм новият съсобственик!
Един от картоиграчите стана, огледа го от глава до нозе, па му поиска документите. Дуньо се подчини.
- Много добре – заяви мъжът. – Фащай сега да въртиш колелото, щото цикълът на работа е непрекъснат и не можем да си направим един свестен белот!
Курдисаха Дуньо пред колелото, а мъжагите седнаха и веднага заформиха бойко каре. Както беше каталясал от пътя, Дуньо се одряма, за което допринесе и монотонният шум на ръчния мотор. В просъница той чуваше свирепите викове на картоиграчите, когато анонсираха или спореха при пресмятането на резултата.
- Контра!
- Реконтра!
- Коз! Коз! Коз! И три яки пики!
- Капо! Капо! Капо!
„С капо не се излиза…“ – оформи се нов икономически закон в капоталистическото съзнание на Дуньо, преди сънят да го отнесе.
Пионерската хармоника
Американският студент Пат Рой пристигна отново в България в средата на март, за да събере още информация за поредния си курсов трактат. При предишно идване той бе установил, че тук вече имат почти всичко, затова си взе само четката за зъби и любимия амулет – старата олющена хармоничка на прапрадядо си Рой Пат, пионер от дивия Запад, близък другар на Бъфало Бил.
Първо Пат отиде да се нагледа на прочулите се в цял свят улични разкопки и дупки-капани за гуми и джанти.
Все пак той изрази и своето искрено възхищение от българската история, пълна със свидетелства за живота на старите цивилизации.
- Какво богато минало! – шепнеше си Пат с премрежен поглед. – А пък у нас най-ценните реликви са скелетите на динозаврите и гробовете на загиналите бойци на Къстър в битката при Литъл Биг Хорн…
После сви по пременената улица „Раковски“.
Поразиха го красивите нови сгради от двете й страни. Върху златните им табелки пишеше: Център за човешки ресурси, Институт за бит-пазарна икономика, Агенция за недоразвит бизнес, Комисия за борба с данъчното бракониерство, Академия за либерални стратегии, Университет за християндемократически тактики и тарикатлъци, Школа за евролеви хитрости, Развойна база за постоянен контрол по транспорта, Комитет за журналистически изследвания под контрола на Министерството на вътрешните дела и далавери, Лаборатория за срастване и разделяне на трите всевластия, Кризисен щаб за борба с боклука, Временна анкетна комисия за установяване на правомерността при връщането на царските имоти с 450 служители и срок за приключване на работата не по-дълъг от 250 години…
- За Бога, какъв напредък е извършен в тази република! Защо у нас нямахме поне един такъв щат?!
Пат не можа да се стърпи повече и извади диктофона. Сетне започна да влиза във всички демократични сгради и да задава най-важния си анкетьорски въпрос:
-Извинете, а с какво се занимавате тук вие? Аз пиша трактат за българската демокрация!
Навсякъде обаче съвсем едри момчета в подходящи дрехи го избутваха откровено през вратата и троснато му отвръщаха:
- Хормонизираме се, пардон – хармонизираме се с европейските стандарти, бе, чоджум!
Като стигна пл. „Славейков“, Пат едва не настъпи някакъв дрипав уличен музикант, който свиреше на устна хармоника; в нозете му се търкаляше мазна шапка за подаяния.
-За Бога – рече си Пат, – та тук дори просяците се хармонизират!
И като извади хармониката на прапрадядо си, Пат се настани до просяка и мощно засвири „Имало едно време на Запад“. Просякът се оказа извънредно схватлив и музикален и веднага хвана гамата, но Пат така и не разбра, че той е бивш преподавател по композиция и хармония от Консерваторията.
И те свириха на два гласа, докато не ги прибра всъдеход със синя лампа…
Ромски свят
В маалата дойдоха емисари от неправителствената организация „Романи баш“ да ограмотяват населението по програмата „Да съхраним ромското“. Сбраха на мегдана мало и голямо и раздадоха книжки с картинки, ромски буквари, речници и христоматии. Ето така и те се включиха в Голямото четене.
– Братя! – рече най-важният от гостите. – Поради что се срамите да се наречете роми или цигани?
– Нема такова нещо – възрази местният барон Шокото. – Наш`то национално самочувствие е хвакт!
– Но то се дължи на факта – натърти гостът, – че другите народи нямат самочувствие! А ние трябва да знаем, че нашето самочувствие има свои дълбоки исторически корени!
Гостът размаха христоматията.
– Тук са събрани откъси от литературни творби и сценарии, в които са възпети циганите от цял свят. Например „Кармен“ от Проспер Мериме. Ето какво казва признатата от критиката за най-красив женски образ в световната литература: „Ние, ромите, сме орисани да живеем на гърба на другите!“
Всички гордо се разшумяха.
– Има откъс от либретото на оперетата „Цигански барон“ по повестта на Мор Йокай, включени са текстовете на песните от филма „Таборът отива към небето“, както и целият сценарий на филма „Неуловимите отмъстители“, в който главният герой е циганчето Яша!
Циганите-роми бурно приветстваха тези думи.
– Нема световен поет – продължи гостът, – писател, композитор, режисьор, сценарист и прочия, които да не са възпели по най-художествен начин нашата цивилизация и култура, нашата духовна и физическа красота, нашия волен живот! Във всички езици съществуват понятия, устойчиви словосъчетания и крилати фрази, свързани с нашия бит и душевност, като циганско лято, циганска торба, циганска любов – тук, в зависимост от контекста, се разбира или чувство, или отоплителен уред, – циганска работа и други.
Като свърши лекцията, всички седнаха на богата трапеза под големия навес в двора на барон Шокото. Ядоха, пиха и се веселиха, а привечер гостите се качиха на луксозните си лимузини и отпрашиха към следващата маала.
– Знам, че сте уморени – обърна се барон Шокото към родата, – но тази нощ се налага да поработим, щото изостанахме от плана.
Надигна се ропот, но баронът го парира с кръвнишки взор.
– Сека бригада да си фаща пътя! Жичкаджиите да приберат поне 200 метра кабели, железничарите най-накрая да я отвият оная пуста релса, лозарите – да оберат гроздето от последното лозе, а останалите селскостопански работници да си хващат по ресор кой пипер, кой плодни градини, кой едър и дребен рогат добитък!
– Ех, ама – въздъхна млад ром – сме орисани и се нощно време да работим!
Барон Шокото обаче не го чу и продължи:
– А вие – обърна се той към няколко новобрачни двойки – бегайте да изпълнявате своите съпружески задължения! Както рече един министър, кога открива нек`ъв здравен център у Видин – требва да правите здрав секс, оти имаме нужда от работна ръка! Хайде! Чака ни плодотворна нощ, щото нощта се познава от вечерта!
Всички се отправиха да си изпълняват задачите, а барон Шокото остана да си допие уискито… Душата му се отпусна и той възкликна:
– Ех, волен ромски живот! Как да не те съхрани човек!
Падането на Икар
Съседът ми Спиро, иначе чирпанлия, по душа е мека Мара – жена да беше, както се казва, от „Шейново“ нямаше да излиза. Пък се вайка:
– Не мога, комшу, едно кръстовище спокойно да пресека! На една страна – румънка с бебе на ръце; на друга – гледачка на ръка от ромски произход; на трета – мормони с библии; на четвърта – рекламни агенти на стоки с предстояща половин цена; на пета – касичка на благотворителна организация; на шеста – масичка за събиране на подписи срещу ски-писта….
– Ама си и ти! – намусих се отегчено. – Ми подминавай ги, бе!
– Не мога – разперва ръце Спиро. – Сърце ми не дава! И аз давам, давам, купувам, купувам… На един дам, от друг купя, трети изслушам… Пък милионер не съм!
Че не е, не е, това го знае всяко хлапе от квартала. Ама като не се е научил да казва от малък „не“, няма и да стане милионер. Нека пати!
Друг път ми вика:
– Не знам вече накъде поглед да обърна, комшу. По витрините – предизборни плакати, по вратите – некролози, по стените – графити, по спирките – обяви за изгубени кучета. Погледна към небето – падна в дупка. Като си гледам в краката – бутна се в столичанин! Това не е живот!
На всичко отгоре Спиро е изряден платец. Дойде бележката за тока – пръв е на касата. И понеже все нещо не е наред и го връщат, той пак ходи, докато не си плати. Мине Пешо за водата – Спиро снася като легхорна. Докато повечето комшии гонят Пешо, а един шофьор даже го би! Дойде ли време да си поднови полицата за „Гражданска отговорност“, на бегом отива при застрахователния брокер. Само за „Каско“ не плаща, щото никой не ще да му застрахова трийсетгодишната ладичка…Лека-полека Спиро стана кожа, кости и косми, кара на вода и хляб като богомил, ходи гол като адамит, но се гордее, че е българин и че отвсякъде е осигурен, застрахован и лицензиран.
Една привечер – разхождах домашния любимец Топси в градинката – чух отгоре познат глас и изумено вдигнах очи. Майчице! Спиро кръжеше над мен като стар аероплан – ръкавите му го държаха във въздуха като криле!
– Намерих решение – викна той. – Прелитам над кръстовищата и вече нямам никакви проблеми!
Изумлението ми трая кратко. Веднага го попитах защо не каца.
– Защото кацането е забранено – обясни ми той. – Отлитам да платя таксата и се връщам веднага!
И с лек завой надясно отлетя към общината.
Не ме остави даже да му обясня, че можеше поне да падне; знаеше се, че кацането без талон е забранено. Но падането не беше! Засега…
Подвизите на Дебилий
Нашенецът Дебилий се влюби в Европа – щерка на паневропейския жрец Гюнтер, и му поиска ръката й. Като се посъветва с Юха, Бодо и Годо, Гюнтер отвърна:
- Ще извършиш няколко подвига и ако оцелееш, заповядай!
Дебилий прие, защото винаги намираше кой да му свърши работата. И щом получи списъка с критериите, пардон – подвизите, тутакси се разпореди. Вместо той самият да гладува, определи за целта дъртите люде в полиса си – и без туй са доста, па и много се пречкат.
Намери хора и за другите подвизи. Едни заработиха в пазарни условия, произведоха блага и постигнаха икономически растеж, който Дебилий опакова в луксозна кутийка за своята възлюблена. Разтурените комунални работилници вождът хариза на свои братовчеди и на много съплеменници на Гюнтер, Юха, Бодо и Годо. Селяните проводи да берат маслини и портокали в съседни полиси.
- Тоя Дебилий на всичко е готов, за да ни угоди – коментираха самодоволно паневропейските големци.
- Че той го прави заради Европа, не заради вас – възрази майка й. – И все пак аз не си давам детето на тогова… варварин!
- Кой е рекъл, че ще му я дам? – изсмя се Гюнтер загадъчно…
Щом Дебилий установи, че е изпълнил всички задания, той потегли с голяма свита и скъпи дарове за престолнината на Гюнтер; най-отпред креташе каруца с брюкселско зеле.
- Дай ми сега дъщеря си за съпруга – с чувство за достойно изпълнен дълг рече претендентът.
- Поздравявам те, о, Дебилий! – двулично се провикна Гюнтер. – Остана обаче едно малко изискване. Виждаш ли тази яма? Европа е долу. Скочи при нея и е твоя!
Дебилий надникна и не видя дъно. „Бре! – стресна се той. – Загубен съм! Няма как да наредя на друг да скочи пред толкоз свидетели!“ И гласно изнегодува:
- Ти ме разиграваш, Гюнтер! Че аз ще се утрепя!
Гюнтер надменно вдигна рамене:
- В тая яма един франк скочи заради жена, един бял брат – заради буре с уиски, един рус – за родината си. А ти? Ти просто не можеш да скочиш и това си е!
- Кой, аз ли не мога да скоча? – докачи се Дебилий, което бе и целта на Гюнтер. – Гледай само!
И Дебилий се хвърли с главата надолу. А Гюнтер и останалите си хвърляха капите от радост, че тъй лесно отърваха Европа от най-нахалния кандидат.
Моно Лизо
Моньо Лисков-Лисицата, ключов свидетел по делото срещу престъпния бос Мето Прошков-Санмерсито, вече втора година не се явяваше да свидетелства. Вместо това пращаше на уважаемия съд медицински заключения, доказващи десетки тежки болежки, които го принуждавали да се лекува в далечни страни. Обвинението разполагаше само с една негова снимка отпреди две години, направена на китно островче нейде из южните морета. Лисицата позираше в цял ръст по бански между две големооки блондинки с изключително интелигентни физиономии…
Един ден водещият прокурор прочете във вестника любопитен материал за мистерията на Мона Лиза. Белгийски лекар открил у модела повишено ниво на липиди в кръвта. Португалец доустановил, че италианката страдала от хиперлипемия, причинена от преяждане и заседяване. При това заболяване нивата на холестерола били много високи и предизвиквали странични ефекти. Лявата ръка на Джокондата била подута заради натрупвания на подкожни мазнини.
Прокурорът поразрови из Мрежата и откри, че това не било първото заболяване на Мона Лиза. Екип от учени твърдял, че устните й са така стиснати, защото се лекувала с живак заради сифилис, а от живака зъбите почернявали. Друг екип смятал, че стиснатите устни са характерни за хора без предни зъби. Според трети Мона Лиза била частично парализирана, затова едната й ръка е отпусната, а другата – напрегната.
- Чудно как е останала жива, за да може Леонардо да я нарисува – рече прокурорът на секретарката си и двамцата се посмяха.
В главата на прокурора обаче се заформи план. „След като по картина могат да се направят такива заключения, какво остава по съвременна снимка?!“, рече си той и нареди да бъдат издирени координатите на гореспоменатите специалисти, за да им пратят по една снимка на Лисицата.
- Сега вече ще го изоблича, за смях ще го направя! – хвалеше се той.
След две седмици в прокуратурата пристигна писмо, окичено с марки и печати и сърцето на прокурора рипна. С разтреперани пръсти разряза плика, извади писмото и се приближи до прозореца, за да вижда по-добре.
„Абе, будала! – направо започваше писмото без никакво обръщение, обяснение и подобни глезотии. – Как та не е грех да трошиш народната пара за таквиз екпертизи, изеднико?! Какво доказателство мо`ат да бъдат они пред независимио български съд, бре?
Кат научих к`ви ги вършиш, пратих моите ора да го намерят тоа Леонардо ли е, Леопардо ли е, Винчи ли е, Винце ли е, и да ми го довлекат жив-умрел на Каменарските острови. Рекох да му рекат, че че му изпием и винцето, и кръвчицата, ако не до`е да ме нарисува кат онаа кака. И то с таквиз болести, дето и дофторите ги не знаат! Па че ти пратим тоя портрет, па нека по него гадаат от к`во съм болен твоите професори и дръвници!
За смех щел да ме направи он мене! Ми аз че се прочуем по цел свет като Моно Лизо от Гран Каменария, а и ти покрай мене….“
- Боже, колко са прости българските мафиоти – въздъхна прокурорът. – Даже не знаят, че Леонардо от векове е покойник!
Но после се сепна. В писмото пишеше – „Да ми го доведат жив или мъртъв!“
Че те като нищо можеха да го изровят! Трябваше бързо да предупреди италианските си колеги…
Музеят
Като слушаше как управляващите се хвалят с постигнатите успехи и се мръщят на критиките в Доклада, Буци Буцев-Буцата – някогашен шампион и настоящ бизнесмен, искрено се ядоса.
- Па тия една лека критика категория „Перо” не могат да приемат! Направо е Ден на отворените усти!
После се умълча, понеже му хрумна идея. Свика спешно сътрудниците си от охраната, запали пура колкото бухалка и заяви:
- Много институции напоследък взеха да обявяват веднъж годишно Дни на отворените врати! Е, аз реших да обявя Месец на отворените врати!
- За теб, бос, вратите им винаги са отворени, даже и без да стъпваш там! – рече един.
- Ти да мълчиш! – сгълча го поласкан Буцата и продължи:
- Извадил съм си почти целия бизнес на светло, вече нема какво да крия. Ще пускам народа да ми разглежда фабриките, рибарниците, хотелите, игралните зали, колекциите, ловните полета! А в първия цех, дето го първатизирах, ще открия музей с постоянна експозиция, която да показва моя път в бизнеса.
С шумни възгласи всички одобриха идеята.
- Доведете ми бързо некой музеен спец да обсъдим детйлите.
След месец Буцата даде голяма пресконференция, на която запозна журналистите (повечето криминални репортерки) с начинанието си. След това с автобус ги докара в Музея на капиталистическото развитие, както го бе кръстил по идея на музейния спец.
Музеят бе уреден по всички правила на музейното дело и законите на красотата. Експонатите бяха грижливо положени в остъклени витрини, по стените висяха обяснителни табели, снимки и картини, а в ъглите на помещенията восъчни фигури представяха я Буцата, я негови бизнес партньори и приятели политици в различни моменти от живота. Имаше и видеозала, където щяха да се прожектират филми за живота и дейността на Буцата, както и специален кът, в който бе изложена оръжейната му колекция и отстреляни от него трофеи на диви зверове.
Буцата сам разведе журналистите, сподирен от пищна красавица, която бе представил като бъдещ екскурзовод на музея. В края на изтощителната обиколка Буцата заведе групата при един стар трикрилен гардероб.
- Това е любимата ми мебел – призна той с просълзени очи. – От баба ми Параскева Гуцева е. Тук държа спортните си дрехи, главно анцузи от времето на състезателната ми кариера и първите години в бизнеса.
Буцата отри очи и погледна въпросително.
- Може ли да надзърнем вътре? – изчурулика млада репортерка с гол пъп и пълни устни.
- Че как! – почти обиден отвърна Буцата и се обърна към бъдещата си екскурзоводка:
- Муци, отвори гардероба!
Момичето грациозно завъртя задниче и с дългите си тънки пръсти с лилави нокти дръпна дръжките.
Всички ахнаха: гардеробът бе пълен със скелети! Дори Буцата зина от изненада. Отвътре се изтърколи череп и опря в краката му. Като изключим дупката от куршум в тила, беше в много добро състояние.
Екскурзоводката припадна, но Буцата начаса се окопити.
- Изнесете я оттук! – заповяда той на охраната. – Ще си намеря некоя със здрави нерви.
Сетне се обърна към скупчените журналистки:
- Иска ли некоя от вас да взема три бона заплата?!
Оперативка
Тая хладна априлска вечер босът изглеждаше напрегнат и потиснат. По-будните момчета вдянаха, че шефовете са му набивали канчето, но повечето по навик се ръгаха с лакти и се кикотеха глупаво.
Все пак се стараеха да говорят тихо. За Цецо Марулята обаче това бе невъзможно – опиташе ли се да шепне, гласът му още повече гърмеше и не му се разбираше нищо.
- Ако не слушкаш, ще ти резна ушенцето – рече той с такъв глас на авера си Гочо Чутурата, че чак стъклата в офиса на боса завибрираха.
Това преля уискито на търпението му.
- Марульо! – кресна босът заплашително и удари с пестник по бюрото. – Ти казвал си некогаж през живота си „моля”!
Марулята зина.
- Кво да съм викал?!
- „Моля”! – натърти босът и се хвана за кобура.
Марулята пребледня, но запази самообладание.
- Викал съм, ама само в съчетанието: „Кажи мола, да та не закола!”
Босът обаче не се усмихна и стана безпощадно ясно, че работата е дебела. „Яко са го настъпили!”, рекоха си момчетата и зачакаха със свити сърца.
- Требва да укротим топката – подхвана образно босът, за да го разберат правилно. – Да се снишим, докато отмине бурята, както казваше едно време тато ди тути тати.
- Ма значи да не работим ли? – Момчетата се уплашиха не на шега.
- Ще се трудите, но без да дигате прах! – поясни босът. – Нема нужда от пет километра да ви личи, че сте мутри. Нема да паркирате джиповете насред улицата и да вадите патлаци под път и над път! Ще отваряте и затваряте вратите с дръжката, а не с шут! Няма да се смеете гърлено и да приказвате високо! И най-важното – тържествено рече босът след кратка пауза – непременно и непрекъснато ще казвате „моля”, „моля ти се”, „моля ви се” и т.н., независимо къде се намирате и с кого разговаряте!
Момчетата се наежиха. Босът веднага усети реакцията им и разбра, че трябва да я кара с мекия брус. Хората му бяха много чувствителни, докачливи, обидчиви, емоционални, нараними, първични и естествени.
- Много ви моля! – Той повиши тон и свали ръка от кобура. – Аз например дори вкъщи на мойта Муци й викам „моля”! Верно, винаги добавям по едно „да ти не еба мамата”!, ама съвсем тихо, като на мене си. А на висок глас викам „моля!”, за да ме мислят хората за културен мъж, възпитан гражданин и цивилен, пардон – цивилизован българин! Я дайте сега по едно „моля!”
В офиса се разнесе нестроен хор от неопитни възклицания, но след половин час репетиция нещата бяха поизгладени.
- Шефе, да нема некоя директива от ЕС по тоа въпрос? – попита Марулята и понеже босът го изгледа накриво, добави с погнуса: – Мола ти са!
- Директивата си е наша, българска. Нема само тия задници от Европа да ни дават акъл за щяло и нещяло, да им не еба мамата, моля ви се! – гордо рече босът и си погледна часовника.
- А какво ще бачкаме тая вечер? – поинтересуваха се момчетата.
- Ще режем уши, кво друго! – отвърна босът. – Едно време на нас даскалиците ни дърпаха ушите и станахме хора! А днес ушите им режеш и пак не слушат! – възмутено добави той.
- Тъй си е, мамицата им, моля ви се! – хорово рекоха момчетата и се наредиха на пред бюрото на боса, за да вземат адресите.
Мамба мия
Държавата ни издебна в един ленив следобед на бира и картофки, седна безцеремонно на свободния стол и с прелъстителна усмивка прошепна:
- Момчета, щете ли да ви науча на една игра?
- Иска ли питане! – отвърнахме ние и наточихме закърнели сетива.
Тя извади ново тесте, разчисти с лакът и раздаде карти.
- Но как се играе? – полюбопитствахме кротко.
- Ще научите по време на играта – надменно отвърна тя и хвърли чипове, на които пишеше: либерална демокрация, частна собственост, свободна инициатива, поемане на риск, избори, парламентаризъм, съд за виновниците, гражданско общество.
С блеснали души заложихме кой каквото има и свалихме картите. Държавата ги огледа с присвити очи и обяви:
- Мамба! – И прибра пода.
Сетне разбърка картите, раздаде ги отново и хвърли други чипове: антимонополно законодателство, защита на конкуренцията, разкатаване на бюрокрацията и корупцията.
За да влезем в играта, ние си заложихме имотите, теглихме кредити, завъртяхме бизнес, изпълнихме всички фискални задължения, осигурихме се социално и здравно, застраховахме се, презастраховахме се, извадихме си нови разрешителни и свалихме гащите, пардон – картите. А тя, без дори да ги погледне, кресна:
- Мамба! – И пак прибра целия под.
„Чакай, ще видиш ти – рекохме си ние. – Разбрахме я твойта игра.“
А на глас помолихме:
- Я, държавице, раздай пак!
Тя тутакси изпълни желанието ни и хвърли нови чипове: европейско законодателство, стратегически инвестиции, конкурсно начало, прозрачност, справедливи търгове, съкращаване на администрацията, намаляване на лицензионните режими, разрешителните, патентите и контролните органи, Атлантида, Антарктида, Антимафия.
За да влезем в играта, ние си заложихме празните глави и двете леви ръце. И свалихме картите, и ревнахме в един глас:
- Мамба!
- Голяма мамба! – кресна тя още по-силно и пак прибра пода.
После ни духна пренебрежително дим в лицата и се изсмя:
- Тия па искат да ма бият на мамба!
Смъртта на виновника
Същинският повод Средко да се реши да почерпи в службата бе не толкова фактът, че навърши 80 години, а защото му предстоеше да се пенсионира.
Средко бе от онова средно поколение, дето пенсионната реформа го стисна за гушата и не отпусна хватката докрай. Правителствата вдигаха ту пенсионната възраст, ту осигурителния стаж – и Средко все не успяваше да се класира: тъкмо докрета до пенсионна възраст, и влезе в сила ново повишение от шест месеца, година или две…
- Разбрахте ли, че Средко ще черпи за рождения си ден? – зашушукаха си колегите му и взеха да събират пари за подарък.
- Щял и да се пенсионира – добавяха по-осведомените.
- Не думай! Че на колко стана?
- Навъртя осемдесетака, пустият му Средко – кискаха се възрастните.
- Да, почнаха да му личат годинките… – коментираха останалите.
Това беше евфемизъм: още като стана на 70, Средко тръгна с бастун, щото окуця с десния крак, а преди две години си сложи и слухов апарат, понеже освен че недовиждаше, взе и да недочува.
Работодателят на Средко – 65-годишен палавник без секретарка – се престори на изненадан.
- Че не влезе ли в сила новото повишение на възрастта?
Вътрешно обаче се зарадва, защото търпеше Средко барем от 25 години, а нито можеше да го съкрати, нито Средко успяваше да се пенсионира.
- Навършвам 80, преди да влезе в сила новото повишение – похвали се Средко.
Реформата си вървеше по старата схема: увеличаване на възрастта и стажа. Е, започнаха да опандизват работодатели заради неплатени вноски, даваха заплатите по банков път, в случай на смърт на осигурено лице наследниците ставаха бенефициенти на вноските му… Следваше се челният европейски опит, въпреки че в Европа го закъсаха повече; там продължителността на живота достигна 101 години, а пенсионерите станаха 70 на сто от населението. Добре, че техниката напредна, та бяха създадени няколко вида андроиди, които работеха неуморно, непрекъснато, и на ток, така че производителността на труда не пострада.
В петъка, когато Средко черпеше, му задигнаха бастуна в бакалията, където отиде да купи още водка. Обади се в офиса да им каже да пратят служебната кола, но никой не чу телефона. А на Средко не му останаха пари за такси. Не беше много далече – не повече от километър, но за куц човек без бастун и с бутилка в ръце, който при това не вижда и не чува добре, разстоянието не бе никак малко.
Едвам се довлече до офиса. Колегите любезно му помогнаха да се претътрузи през прага, но Средко веднага усети промяната.
- Знаеш ли, Средко… – подзе шефът. – Ей сега се разбра, че счетоводителката объркала нещо със стажа ти. Възрастта я имаш, но за 60 години осигурителен стаж не ти достигат 12 часа.
- И какво от това? – недоумяваше Средко. – Какво са 12 часа, майка му стара!
- Как какво? Това значи, че трябва да дойдеш и утре на работа.
Шефът направи пауза. Един изпусна чаша, друг събори фруктиера, трети се изпусна, но това не беше рядкост в колектив с подобна средна възраст.
- Събота обаче е неработен ден. Значи трябва да дойдеш в понеделник. А в понеделник влиза в сила новото повишение от 1 година на пенсионната възраст.
Тук Средко не издържа. Хвана се за сърцето и… хвърли топа. Взривната вълна не направи големи поражения, защото и топът на Средко не беше голям; изпочупиха се прозорци, пострадаха бюра и столове, разхвърчаха се канцеларски материали.
Счетоводителката си поплака, а колегите му се отърваха само с лека уплаха.
Игра на стъклени топчета
Три дни след като го назначиха за зам.-министър, Иванчо бе записан в „Гинес“ – той се оказа с цели четири часа по-млад от смятания доскоро за най-малолетен зам.-министър в правителство – 14-годишния Гигоко Мангонайко от африканската държавица Буркана Нана, който заместваше тамошния министър на бананите. Щом научи радостната вест, Иванчо почерпи колегите си с боза и тригуни, а след работа отиде да се похвали на децата.
„Ще ги изненадам“, рече си Иванчо и започна да се промъква към тайното им място за игра в коритото на Перловската река. Той бе най-добрият следотърсач, а на стражари и апаши и на жмичка нямаше равен: скриеше ли се, не можеха да го намерят и със свещ; от другата страна – спипваше всеки, дори да се е заврял вдън земя.
Лека-полека се озова на около метър от хлапетата, улисани в игра на стъклени топчета, някои от които се оказваха извънредно красиви шарени сирийчета. Как бе мечтал да притежава такива! Мина му през ум да си поиска в качеството на зам.-министър, но мисълта за обвинения в корупция го възпря.
По едно време децата прекратиха играта, защото взеха да се карат и да се фукат като всички хлапета по света.
- А тати, като е бил малък, е мечтал да кара точно такъв грамаден джип „Чероки“!
- Да, ама откак не е вице, джипа му го взе кметът!
- Баба ми каза, че мама като малка много мечтала да пътува по света. И ето все я няма в България, все в командировка!
- Пък моят баща като малък дори не е имал велосипед. А сега има самолет! Ако иска, и совалка ще си купи, само да свърши оная голяма приватизационна сделка!
Иванчо остана като гръмнат. Той бе мечтал за стъклени топчета, а стана зам.-министър! Ами ако бе мечтал за нещо повече? Значи е вярно, че ако силно желаеш нещо, в края на краищата го постигаш! Жалко.
В този миг словесният двубой прерасна в юмручна схватка. У него веднага се обади пазителят на реда и закона.
- Стой! – викна той и извади пластмасовия си служебен пистолет. – Арестувам ви за нарушаване на обществения ред и конфискувам топчетата в полза на държавата!
Никой не посмя да шукне и Иванчо направи двоен удар: изпълни своя дълг и се сдоби с шарени сирийски топчета. За момента това го устройваше; нали бъдещето бе пред него…
Виновникът за злата участ на човечеството
Веднъж средностатистическият гражданин Петров, семеен, с две деца, малък апартамент, 15-годишен форд и наследствена къща на село, която с големи лишения и зор позакърпи и пригоди за елементарен живот през почивните дни, непредпазливо изрази на публично място възмущението си от циганите, гейовете, наркоманите, алкохолиците, феминистките, антиглобалистите, ислямистите и всички останали, които не бяха като другите хора и дори като него – Петров, да работят каквото и да е, но да изкарват толкова, колкото да си гледат семействата и да си плащат данъците.
Откъде го чуха представители на правозащитни организации, та като го емнаха по медии, пресконференции, дискусионни студия, кръгли и квадратни маси, семинари, конференции и телевизионни мостове – всички на теми като „Толерантност – новото име на хуманизма”, „Дорасли ли сме да приемем различните?”, „Другите и другостта – фундамент на модерния свят” и т.н.
А какво бе толкова бе изрекъл Петров, след като бе изброил гореспоменатите нарицателни имена?
- Писна ми от тях! Копнея за нормални хора, на които нищо човешко не им е чуждо, но без да злоупотребяват с него!
Репликата му обиколи света с помощта на международна гей организация с 14 милиона членове и по този начин стана достояние на други организации от подобен вид с обща членска маса от два и половина милиарда души, които нададоха вой до небесата срещу Петров и срещу всички, споделящи подобни мизантропски, реакционни, реваншистки, фашистки, антихуманни и антидемократични възгледи.
В държавите, където изповядваха исляма, се надигнаха мощни протестни движения, които призоваваха към джихад срещу Петров, тъй като Буш вече не беше президент на САЩ.
Обидените различни поведоха с Петров пуническа война, а една гей организация го даде под съд; към нея присъединиха своите искове за обезщетения за нанесени морални вреди останалите структури наразличното гражданско общество.
Ищците проводиха в независимия български съд скъпоплатени адвокати, за да ги представляват и да защитят техните основни човешки права и свободи, толкова грубо погазени от човекомразеца Петров. Те пристигаха на заседанията на съда с ролс-ройсове, бугати и мазерати, докато Петров вървеше пешком, егати, съпроводен от 400 униформени и 1200 цивилни ченгета, както и от елитни части за борба с тероризма и антитероризма, готови да предотвратят още в зародиш всякаква евентуална масова безредица.
Петров се защитаваше сам, тъй като назначеният му служебен защитник в началото на процеса го караше да се признае за виновен, а когато Петров гордо отказа, мина на страната на обвинението.
- Аз как мога да работя и да живея, а пък да съм напълно нормален, хетеросексуален, семеен, без да употребявам наркотици, без да съм фундаменталист, без да съм алкохолно зависим и без да прося непрекъснато от държавата да ми отпуска помощи, да ми опрощава данъци, да ми прави отстъпки и прочия?! Писна ми различните да ми се карат, че не проявявам разбиране, че не им влизам в положението, че имам консервативни възгледи! – упорстваше Петров, докато пред съда перманентна тълпа от различни бушуваше като море и го заплашваше с линч.
Адвокатите на ищците пледираха за това, щото няма цигани, а роми, че гейовете, наркоманите и алкохолиците са болни хора, които се нуждаят от държавно лечение и повече разбиране от страна на обществото, че антиглобалистите са борци за социални права, че ислямистите не са по правило фундаменталисти и терористи, както ги обиждаше Петров, и привеждаха безброй доказателства от Адам и Ева до днес; известна поп звезда даже заплаши феновете си, че ще отложи концерта си в София, ако Петров не бъде осъден на доживотен затвор!
По всичко изглеждаше, че нещата щяха да свършат много зле за Петров, ако не беше авторитетната намеса на г-жа Петрова, която го убеди да се признае за виновен и да се извини публично, защото в случай на присъда трябваше сама да гледа децата и да се грижи за средностатистическите им имоти.
- Може да се принудя да поискам развод и да се омъжа за друг, за да преживявам някак си! – заплаши го накрая тя, но всъщност блъфираше.
Петров обаче се върза, защото докато траеше процесът бе изгубил чувството си за хумор и приемаше буквално всяка дума.
Той, макар и неохотно, изпълни желанието на жена си, а съдът, порицавайки го сурово, го глоби 10 хиляди лева и го осъди на доживотна безвъзмездна работа в полза на обществото, като постигна споразумение с адвокатите на ищците да не обжалват присъдата пред по-горна инстанция.
Напускайки обаче съда, придружен от разплаканата г-жа Петрова и двете им уплашени до смърт деца, Петров вдигна глава към небесата, без, впрочем, да е строго религиозен, и с изтънял от оправдания гласец тихичко изписка:
- И все пак аз съм нормален!
Добре, че многохилядната тълпа от гейове, наркомани, антиглобалисти, роми и всички останали различни вдигаше пред съда такъв шум, че никой не го чу; и Петров по живо, по здраво бе изстрелян на работа, защото все някой трябваше да се труди за благото на човечеството.
Споменче от бъдещето
Към края на мандата си политическият клас реши да стори равносметка на стореното на България, пардон – за България. За тази цел бе организирана специална – първа и последна – конференция по клинознание, а за участие бяха поканени всички, които трябва – както от страната, така и от тая пуста чужбина. Ето как на едно място можеха да се видят сбрани президенти, премиери, депутати, министри, партийни лидери, отбрани Великденчета и други лица, дето се заливаха с помия един друг през дългите години на прехода.
Като заседаваха три дни по комисии, накрая те представиха своите обобщени изводи.
- Основната ни цел – заяви премиер в полуоставка – е постигната. Българският народ завинаги е отвратен от политиката!
- Това означава – обобщи бивш вицепремиер, – че вече ще гласуват съвсем малко хора. И ние ги знаем по имена! Те ще гласуват за нас и ние вечно ще си стоим в парламента.
- Достатъчно е в изборите да вземат участие 200-300 избиратели – и сме вътре! – радостно изквича вечен депутат.
- Вече няма да има никакво значение кой ще бъде мнозинство – заяви собственик на ранчо в Калифорния и бивш министър. – Ще си връткаме през пет-шест седмици коалицийки и мандатът ще си тече по мед и масло!
- Не стои обаче така въпросът с държавния глава – взе думата един президент. – За него би било добре да бъде избран с гласовете поне на половината население! Иначе ще стане кофти…
- Да направим гласуването задължително? – предложи бивш вътрешен министър, току-що слязъл от кобила.
- Не бива. Европа моментално ще ни отреже. Край тогава на сладките предприсъединителни фондове! За това ли се борихме?!
- Какво да се прави? – уплаши се не на шега един председател на парламент.
Тогава пред конференцията се изправи възнисък балансьор с големи разноски.
- Убеден съм, че всички ще се съгласите с мен – витиевато начена той и посочи с пръст в западна посока, – че е време да Му пишем… Стига съм Му писал само аз! Ние направихме каквото можахме. Сега е Негов ред. Анадъмму?
- Миии… И аз мисля, че… – смънка президентът, към когото внезапно се насочиха всички погледи.
Без повече да му мислят, останалите скочиха на крака и до един се хванаха за Кобурга.
18 Май 2000 г.
Ню Грегър
Защо да не се чете Кафка в кафкианския свят
В последно време на Грегър не му вървеше. Първо, по някаква нелепа случайност в хода на важно разследване срещу оперативно небезинтересни лица бе записан със СРС как получава от жена си банкнота от 50 лева. Така попадна в кръгозора и кръговрата на тайните служби; последва среднощно нахлуване в апартамента на Грегър. Изневиделица през врати, прозорци, стени и дори таван у тях нахлуха маскирани борци срещу организираната престъпност, арестуваха по пижама слисания Грегър, уплашиха до смърт жена му и дъщеря му, а вечерта министърът им се извини по телевизията и обеща повече да не правят така.
Ще речете, че с това кошмарът е свършил?
Нищо подобно! Второ, по някакъв опосредстван неведом канал информацията с банкнотата от 50 лева стигна до данъчните власти и след два дни Грегър получи призовка да се яви незабавно в най-близкото поделение на НАП, за да даде обяснения за тази съмнителна сделка, осъществена без употреба на касова бележка в подозрителна домашна среда между мъж и жена, облечени за заблуда на противника с вехти домашни дрешки с една-единствена цел – да прикрият истинските цели на своето предумишлено деяние.
Наплашеният Грегър, разбира се, отърча още на другия ден в поделението. Чиновниците не му повярваха и поискаха да им донесе нотариален акт за апартамента и нотариално заверени удостоверения за граждански брак, роднински връзки и настоящ и постоянен адрес.
Грегър извади документите за една седмица – такъв срок му определи данъчният бос – и доста се поизръси, тъй като поръчките бяха експресни, а в общината не потупват по рамото, а работят.
Грегър занесе документите и изчака отговора в приемната, но получи само едно дежурно извинение по радиоуредбата, ставайки за смях пред скучаещите от часове пациенти, пардон – клиенти, на НАП.
Трето, като се прибираше вкъщи, Грегър бе блъснат на пешеходна пътека от безработен циганин с мерцедес, изгуби съзнание и бе откаран в „Пирогов”. Циганинът пък бе прибран от полицията за 2 часа и после пуснат без никаква гаранция. Без да разпитат Грегър за инцидента, адвокатите на циганина скоропостижно заведоха дело в Страсбург срещу България за грубо полицейско насилие на етническа основа над техния клиент. Тези адвокати досега дело не бяха губили.
Когато дойде в съзнание, Грегър установи, че от глава до пети е бинтован като Невидимия от романа на Хърбърт Уелс, но не с обикновен бинт, а с широка трикольорна лента, и то така, че не можеше дори ръка да повдигне, камо ли крак. Затова отново припадна, но понеже не разбра, реши, че сънува.
Чисто нова линейка с виеща сирена го понесе през градския трафик, но още на първото кръстовище откровено катастрофира, тъй като повечето шофьори слушаха музика и не чуха сирената. Грегър изхвръкна от линейката, бинтът сам се смъкна от краката му и той хукна да бяга накъдето му видят очите. Не успя обаче да стигне твърде далеч, защото попадна на нов пътен участък, който откриваха официално в момента.
Като го видя омотан с трикольорна лента, премиерът, който току-що бе открил обекта и стоеше с ножица в ръка, само се усмихна и рече:
- Айде и на тебе честито! – и защрака с ножицата.
Грегър се събуди с вик и плувнал в пот. Жена му го разтърсваше за раменете и строго му шепнеше:
- Грегър, събуди се! Грегър, това е само някакъв кошмар!
Грегър така се беше омотал в чаршафа, че не можеше да се обърне настрани. Жена му пъргаво скочи, излезе от спалнята и след малко се върна с ножица в ръка.
Грегър ненадейно се разкрещя като луд и облещи очи. Жена му обаче разряза чаршафа, без да й мигне окото. Като се поокопити, Грегър й разказа преживелиците си, а тя му отвърна простичко:
- Повече няма да четеш Кафка и да гледаш новини…
Но Грегър и сам бе решил да стори същото. Стигаше му, че е жив. Обаче не знаеше кое е по-добре: да сънува, или да бълнува?
Репортаж от мястото на събитието
Като победи с голямо мнозинство, Лявата партия веднага се захвана да възстанови народното стопанство. Тя призова под знамената си своите членове, симпатизанти и избиратели на голям митинг на най-големия столичен площад. Ораторите се редуваха да държат речи на висока трибуна, а в краката им се люлееше море от хора с плакати и транспаранти, на които пишеше:
- Да живей труда! Долу САЩ! Дързост, творчество, красота! Смърт на войнолюбците и империалистите! Долу експлоатацията на човек от човека! Мирът – надежда на планетата!
Между речите на отделните леви оратори площадът биваше огласян от мощни скандирания, бодри възгласи и бойки маршове. Лееше се бира, димяха скари, ухаеше на кебапчета и дървени въглища.
Едвам се разотидоха, меко казано, но нали на другия ден всички трябваше да се явят на нивата с подходящо облекло и оръжия, пардон – оръдия, на труда.
Отидох и аз в уречения час да видя какво става. Отначало не можех да повярвам на очите си – полето бе почерняло от народ! Като доближих обаче, установих, че в нивата бяха стъпили като нестинари в жарава само двама старци – дядо и баба, които ирекопаваха земята с мотики и бяха стигнали почти до хоризонта.
Около нивата се бяха накачулили хиляди леви симпатизанти. Седяха си те на трева зелена под дебела сянка, въоръжени с дипломи на инженери, лекари, икономисти, филолози, историци, спортисти, завършили Спортната академия със специалности като бокс, борба, ориентиране, артилерия, пардон – атлетика (лека, средна, полутежка и тежка), гимнастика – спортна и художествена, карате, джиу-джицу и само жицу и прочия, и прочия, и прочия, а същевременно бяха надонесли всякакви музикални инструменти, пособия и приспособления, художнически материали и атрибути и безброй тетрадки и книги.
Оказа се, че повечето от тях били работили в разни научни институти, развойни бази, технически лаборатории и изследователски центрове. От една страна, никой не бачкал по специалността си (защото бил учил, за да не работи, както го съветвали родителите му), а, от друга страна, всеки разполагал с много свободно време (кажи-речи – цял ден) и поради тази причина нашите херои се били отдали на своите любими хобита: да пишат поезия и проза, да рисуват, да свирят на различни инструменти, да пеят и да играят в любителски състави – танцови, театрални, хорови и так далее. И ето че дипломирани с тройки инженери свиреха на китара като Джими Хендрикс, а доктори и филолози с по три езика излязоха виртуози на саксофон и контрабас-барабас!
Имаше хиляди такива случаи!
Освен тях на полето бяха надошли множество леви интелектуалци и партийни работници, специалисти по марксистко-ленинска икономика и по марксистко-ленинска естетика, всякакви други отговорни и безотговорни другари.
Докато двамата старци размахваха мотики в маряната, левичарите си устроиха невиждан до днес хепънинг (ни най-малко не се посвениха да използват тази империалистическа дума за своето мероприятие), който включваше литературно-музикално утро, изложба на открито, театрален спектакъл, преглед на камерния танц, хорово надпяване и конкурс за авторска песен.
Като дойдоха по някое време на полето лидерите на Лявата партия, хванаха се за главите.
- Трябва да намерим и някого да работи! – наговориха се те шепнешком и се заозъртаха заговорнически. Преди да ме забележат обаче, плюх си на петите, прибрах се вкъщи и също се хванах …. за клавиатурата, за да напиша този кратък репортаж от мястото на събитието.
Нали все пак съм завършил кукловодство в Театралната академия, значи…
