В началото на 2009 г. излезе от печат юбилейният сборник “120 години Димчо Дебелянов”. Годишнината на поета, която чествахме през цялата 2007 г., бе повод за многобройни публикации и нови научни изследвания. Сред основните прояви бяха научните конференции в Копривщица, проведена на 28 март, и организираната от Института по литература към БАН на 18 юни в София. Научните доклади и съобщения от тези форуми са в основата на новата книга, като повечето от тях бяха специално подготвени за годишнината.
Автори в сборника и участници в конференциите са най-изявените познавачи на Дебеляновото творчество днес – проф.Елка Констатинова, Надежда Александрова, Михаил Неделчев, проф. Петър Велчев, проф. Божидар Кунчев, Иван Младенов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов, Лора Шумкова, Георги Н. Киров, Славимир Генчев и редица други. Музейни работници, журналисти, краеведи и поети със своите текстове също разширяват и обогатяват неизчерпаемата тема за живота и творчеството на Димчо. Техните творби носят и атмосферата на родния град на поета, най-важната и неделима част от творческата му и житейска биография.
Амбициозните цели на сборника добре са защитени от сполучливото съчетаване на новите разработки с класически текстове и анализи, които са основата на “дебеляноведението” и на втория раздел на книгата. Естествено, едно такова издание не би било убедително без присъствието на автори като приятелите на Димчо
Амбициозните цели на сборника добре са защитени от сполучливото съчетаване на новите разработки с класически текстове и анализи, които са основата на “дебеляноведението” и на втория раздел на книгата. Естествено, едно такова издание не би било убедително без присъствието на автори като приятелите на Димчо Константин Константинов, Людмил Стоянов, Владимир Русалиев ; критиците от по-ново време Стоян Каролев, Тончо Жечев, Стоян Илиев; най-добрият може би днес познавач и тълкувател на българския символизъм Иван Младенов. Техните задълбочени изследвания и коментари върху творческия свят на Дебелянов са фундаментът на онова толкова необходимо, особено за нас, българите, познание, отнасящо се до уникалната личност и мистичния гений на Димчо. Ценни страници от написаното за поета са и спомените на сестра му Мария и брат му Иван, документално-творческото изследване на племенницата му Димка Дебелянова-Каролева.
В сборника възкръсват Димчовите места, Димчовите приятели, родната Копривщица, открити са нови страници от биографията му. Вече точно са локализирали лобното място и първият гроб на поета, които днес се намират в Гърция.
В заключение може да се обобщи, че сборникът е една сериозна и богата книга, която представя доста цялостно живота и творчеството на
В сборника възкръсват Димчовите места, Димчовите приятели, родната Копривщица, открити са нови страници от биографията му. Вече точно са локализирали лобното място и първият гроб на поета, които днес се намират в Гърция.
В заключение може да се обобщи, че сборникът е една сериозна и богата книга, която представя доста цялостно живота и творчеството на Димчо Дебелянов и може да се окачестви като принос в родното литературознание. Текстовете несъмнено ще представляват интерес за научни работници, преподаватели, студенти и ученици, както и за най-широк кръг сред неизброимите Димчови почитатели и приятели. Особено любопитно и ценно това издание ще бъде за младите българи, които сега за първи път се докосват до светлата личност, вълшебните творби и дълбоко лиричния и романтичен свят на Димчо Дебелянов.
Дойчо Иванов, уреднк на къща-музей „Д. Дебелянов“ – Копривщица
____________________________
Юбилеен сборник “120 години от рождението на Димчо Дебелянов”. Издателство “Захарий Стоянов”, Копривщица, 2009.
Съставител и редактор Дойчо Иванов – уредник на музей “Д. Дебелянов”; художник на корицата – Светлана Мухова – уредник на музей “Г. Бенковски”.
Дойчо Иванов, уреднк на къща-музей „Д. Дебелянов“ – Копривщица
____________________________
Юбилеен сборник “120 години от рождението на Димчо Дебелянов”. Издателство “Захарий Стоянов”, Копривщица, 2009.
Съставител и редактор Дойчо Иванов – уредник на музей “Д. Дебелянов”; художник на корицата – Светлана Мухова – уредник на музей “Г. Бенковски”.
………………………………………….
Историята на един превод
Славимир Генчев
Като уредник на къща-музей “Димчо Дебелянов” в Копривщица през периода 1977-1980 г. ми се наложи да преведа негово стихотворение на … руски език. Това, разбира се, не бе изпълнение на административна заповед или плод на нечия приумица: наложиха го обстоятелствата и желанието ми гостуващите тогава (много повече от днес) руски туристи) да научат по-добре що за поет е ненадминатият и до днес наш лирик.
Руските туристи посещаваха България обикновено по линия на “Балкантурист”. Съпровождаха ги щатни екскурзоводи (и преводачи същевременно). Неведнъж чувах как младите спретнати екскурзоводки обясняват на любознателните руснаци, че Дебелянов бил нещо като “българския Есенин”. Когато ги питах кой и как им е внушил подобно сравнение, те се позоваваха на разни дипляни, пътеводители и други рекламни материали, а и на прочетени или дочути някъде другаде “академични” мнения по въпроса.
В скоба ще припомня, че в предговора към първото издание на Димчови стихотворения от 1920 г. (съставители са Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързачов) К. Константинов пише, че Димчо е българският Верлен. Подобни сравнения може да означава нещо за хора, които познават творчеството на сравняемия поет. Но пак не е достатъчно, защото чужденецът ще си припомни стих от Есенин или Верлен и няма да добие представа за сравнявания поет, в случая Димчо. Дебелянов.
Тук в кръга на шегата бих припомнил какво пише Йордан Радичков в „Ние, врабчетата”: „Румънците обичат да казват, че Букурещ бил Малкия Париж, но аз никого не съм чул да нарича Париж Големия Букурещ…”
Лесно може да се отгатне основанието за подобно сравнение: и Есенин, както Димчо, е написал прекрасни стихове за майката и родния край. Ето откъде тръгва тази “връзка”, която колкото помага, толкова и пречи даден поет да бъде възприет самостойно, без да бъде “прехвърлен” към друг, което неминуемо изкривява по някакъв начин автентичността му. Чрез подобни клишета човек може по-лесно да възприеме чуждото и непознатото; затова асоциацията, която трябва да доведе до ново познание, задължително се подпира с “единия крак” на нещо познато и известно. Но за съжаление често пъти си остава там.
Коментирахме веднъж тези неща с една екскурзоводка и чрез нея успях да се сдобия с преводи на руски на Димчови стихотворения, дело на известния преводач Владимир Соколов. Сред тях обаче не беше любимото ми (и може би най-представителното за Димчо като поет) стихотворение “Сиротна песен”.
Започнах да превеждам “Сиротна песен” с помощта на екскурзоводката Валя Георгиева, която при всяко идване със следваща руска група преглеждаше направеното от мен и оправяше падежните форми или предлагаше по-изразителни думи и точни думи. Този странен начин на превеждане продължи половин година, защото при всяка смяна на падежа се променяше я ударение, я дължина на стих, я рима…
Така или иначе, преводът се получи, въпреки някои лексикални и граматически неточности, за които самите руснаци казваха, че “не били напълно неприемливи” или “че и така можело, щом се разбира…”.
Ето и самия превод.
Песнь сироты
Если погибну на войне,
Никто не загрустит об этом:
Мать потерял, любимой нет,
Нет у меня друзей на свете.
Но сердце вовсе не грустит –
Угрюмой жизнью жил сирота;
Как утешенье, может быт,
В победе смерти он дождется.
По скорбному иду пути,
Во мне лежат мои богатства;
И в грусть, и в радость был один,
Не поделился даже с братом.
Из мира этого уйду
Как и пришел в него – бездомный,
Как эта песня, что поют
О том, чего ненужно помнить.
С Валя нямахме никакви преводачески претенции, а лично моята цел беше да следваме максимално близко оригинала, да спазим броя на сричките и ритъма, начина на римуване, мисълта и чувствата на поета. Най-важното беше, че стихотворението можеше спокойно да се рецитира пред чужденците. Руснаците, които са убедени (което пък е вярно!), че поетите им са сред най-добрите в света, изведнъж проумяваха величието на тази проста и дълбока “Сиротна песен”. Със своя пиетет към поезията те веднага разбираха величината на Димчо Дебелянов като поет и онова изкуствено сравнение с Есенин веднага се изпаряваше от слабите им и без това представи за българската поезия.
Неведнъж съм рецитирал “Сиротна песен” бавно, стих по стих, за да могат желаещите да си запишат тези невероятни четири куплета. В много тефтерчета са останали и това е най-голямото признание за нашия преводачески опит.
