Начало » Б. Поезия » „И чувството отвсякъде се ражда“

Христо Черняев

Снимка: Славимир Генчев

Новата стихосбирка на Христо Черняев, излязла в края на 2012 г., носи „зимното“ заглавие „Сняг да вали“. Кръстена е така по едноименното стихотворение, посветено на друг съвременен поет – Найден Вълчев. Пишейки тези редове през хладната, но заредена с много енергия и очаквания пролет на 2013 г., неволно си зададох въпроса: „Защо авторът е избрал такова заглавие?“ Нали мнозинството от хората мечтаят за топлина и светлина, пеят: „Нека да е лято!“; поетите обикновено „възпяват“ пролетта като символ на възраждащата се природа, или пък есента, когато се събират плодовете или се броят пилците…. За лятото няма какво да говорим – всеки го чака, макар че то през последните години сякаш иска живи да ни опече…
Отговорът на този въпрос се съдържа както в едноименното стихотворение, така и в цялата стихосбирка на Христо Черняев, в която са включени поетични творби от различни години (Ще намерим тук и емблематичното за неговото творчество, белязало още в началото поетичния му път стихотворение „Ах, не слагайте нивга на младото конче юзда!“).

За пореден път Черняев ни се разкрива като чист лирик, едновременно вглъбен в себе си и разтворен в света, който (пре)създава със средствата на „чистата“ поезия, каквато все още малцина поети пишат днес, увлечени от други „темпове и моди“. В лоното на тази поезия читателят ще открие целия заобикалящ ни природен и човешки свят и затова тя е трудно обозрима и сравнима: ручеи и върхове, гори и поля, цветя и дървета, влакове и гари, птици и хора, бури и покой, дъждове и ветрове, аромати и цветове, слънце – особено обикнато от поета – и звезди, небеса и облаци…

Образна, предметна, реалистична поезия, но изпъстрена с метафори и сравнения, които на мига превръщат „обикновеното“ в живота в необикновено и извисено, придават му осезаема поетична „принадена“ стойност. И това става по един съвършено лежерен, елегантен и художествен начин, без усилия и излишно поетизиране, някак от само себе си, както това става само в поезията на родените лирици.

Но светът – нито реалният, нито художественият – няма да е пълен, ако в него не бушуват чувства, страсти и мисли, сред които се откроява неизбежната „Единствена любов“. Както пише литературният критик Благовеста Касабова, Черняев е от „онова поколение творци, което се вписва в развитието на съвременната българска литература с чистия си патриотизъм, с любов към природата, почит към ценностите на миналото, към традициите, обогатявайки и продължавайки ги, като в същото време поставят и новото им начало. Защото в продължението няма повторяемост. В продължението има уникалност и многоначалие.“

Верен на природата си да не бъде гръмогласен, поетът не вдига излишен шум – нито с присъствието си, нито в обобщенията си. Той не сочи с пръст и не заявява със строг глас какво трябва и какво не трябва, а просто поставя нещата на мястото им и ги обгръща с типичната за него одухотвореност, човечност, топлниа, ласкавина.
Много пъти още бих могъл да употребя наречията „едновременно“ и „същевременно“, опитвайки се, макар и бегло, да пресъздам усещанията си от срещата с поезията на Христо Черняев. Това е така, защото в нея има една особена пълнота, един плътен обем, сякаш тя съдържа като капка в себе си цялото море.  Поетът е и описателно-конкретен (дори епичен в някои отделни стихотворения), и метафорично-образен:


„Вихрушка вдигна прах във висини,
размести камъни, гнезда и клони
и  - сякаш  параходи сред вълни -
тресат се старовремските балкони.“
(„Буря“)

Човек би си рекъл, че става дума само за художествено-поетично описание на лятна буря. Но поетът открива в бурята драматизма на човешкото битие. Бурният вятър с дълги пръсти „шапката ти взима,/  от погледа отнема дол и хълм, отнася те далече от любима…“  Все още сякаш сме в сферата на поетичното въображение, което чертае апокалиптична картина и я подсилва по стар „поетичен обичай“ с хиперболи, за да обрисува по-детайлно и осезаемо природната картина. Но ето – бурята вилнее час-два и стихва, всичко свършва. Лирическият герой отново е със шапка на глава, обаче се оказва, че „в затишието вече не сте двама„. Това преминаване от реалистично-предметното (пресъздадено поетично, разбира се) описание и състояние към духовното и изобщо човешкото, е характерно за лирическият „подход“ на Христо Черняев. Тази трансформация мигом поставя нещата на друга плоскост и придава на лириката му философска – но без излишно философстване – дълбочина и пълнота. Това придава по-голяма съдържателност и завършеност и на тази, и на много други Христо-Черняеви творби.
Това, впрочем, способства поезията на Черняев да бъде харесвана и запомняща се.

„Когато спреш, завинаги се спри,
но тъй, че хоризонти и зори,
и ветрове, и птици, и треви
да шепнат: „Продължава да върви!“
(„Не спирай по средата“)

„… че не бива с разни предмети
да стареете вкъщи, нали?
А в душите си оставете
едно кътче: сняг да вали.“
(„Сняг да вали“)

„Като сеяч у тебе се вселява
спокойно и дълбоко мисълта,
че няма да потънат във забрава
зърната, изтървани на пръстта.

Че в някои души, за обич жадни,
че в някои сърца, стаили плам,
те ще покълнат. Жътва там ще падне.
На истините срокът е голям.“
(„Без заглавие“)

„Не знам дали и догодина
ще видя същите берачки
сред шум от глъчки и закачки
в една черешова градина.“
(„Череши“)

„Какво мога да кажа повече
от очите на млъкнал славей -
две светли зърна в листата.
Иди, че с думи разправяй!
Разказват ли се нещата?“
(„Какво мога да кажа повече“)

След прочита на „Сняг да вали“ у мен се затвърждава впечатлението, че сред всички важни теми и идеи (а те са неизброими, защото и животът е неизчепаем) особено място в поезията на Христо Черняев заема движението във всиките му форми и проявления – физически и духовни, зрими и незрими. Той и като човек е такъв – известни са на всички неуморните му пътешествия „по чукари и пътеки“. Защото движението е живот, смисъл, значение, самодостатъчност, абсолют.

„И светът за да не спре,/

трябва ние да не спираме никога.“

(„Една вечер с моето русо дете“).

Какво може да се каже повече, ако перифразирам стиха на поета? Много още, разбира се. Във всяко стихотворение има образи и център (най-често това е поантата), които спокойно могат да се цитират като високи поетични постижения и образци. Но нека читателят сам се убеди в това, защото

„Поезията,
дето дава
кръвта на слабия,
жарта на силния.
Поезията -
не формата,
не славата.
Светът – най-простият,
най-милият!“
(„Поезията“)
………………………………….
Христо Черняев. „Сняг да вали“. Лирика. София, 2012 г., изд. „Мултипринт“.

http://www.zemia-news.bg/index.php/prilozhenie.html

16 април 2013 Коментари

Вашият коментар: