Славимир Генчев
Въпреки краткия си обем, творбата на Красимира Славова „Строители на развалини“ е типичен роман от, бих казал, класически тип, за разлика от някои чудновати по форма и съдържание други съвременни прозаични произведения. Това не е случайно, защото смятам, че който търси същинските оригинални неща в живота, той не се нуждае от излишно оригиналничене в творчеството си.
В предговора на романа още при излизането му бях отбелязал някои от най-типичните и характерни за него елементи: фрагментарност, динамика на действието, богата галерия от персонажи, лаконизъм в изказа, стигащ понякога до лапидарност, многообразие от сюжетни линии, реминисценции, позволяващи да се надникне в миналото на героите, което не само обогатява техните образи, но и подсказва основанията за бъдещите проекции на съдбите им…
Сега, след прочита на романа в добре оформеното книжно тяло, виждам, че оценката ми е била вярна, но непълна, и сега ще се постарая да поправя този пропуск. Разбира се, един предговор не бива да бъде нито обемист, нито изчерпателен, за да не се превърне в преразказ. Все пак най-добре е всеки сам да прочете романа и да си направи изводите…
Преди всичко романът е кратък, което за днешното динамично и претоварено с информация време е много положително качество. Както казва шеговито Станислав Йежи Лец в един свой афоризъм, „изречението трябва да свършва в настоящия век“. В този смисъл Красимира се е справила отлично, тъй като многобройните сюжетни линии и въвлечените в действието на романа персонажи предполагат – при едно по-подробно и по-широко епично повествование – поне още толкова страници текст. Но Красимира е предпочела да пише сбито, да „пести“ описания, сцени, диалози и подробности, за да може да открои и представи най-значимите моменти на действието.
Ще си позволя да изброя само част от персонажите в романа и сюжетните линии, в които те се подвизават, за да се убедите в тяхното богатство и в представителността на обществено-социалните слоеве: Пламен и Боряна – главни действащи лица, около които се заплита интригата с многобройните й фабулни разклонения, с ненадейно падналия върху тяхното обещаващо семейно щастие “гръм от ясно небе“, макар да се оказва, че „има крушка опашка“, след като Генерала – чичо на Боряна, като представител на закона е настъпил сериозно интересите на престъпна група, занимаваща се с наркотици; Виктор и Мацинка - хора с престъпни наклонности, които се възползват от хаоса на преходното време, защото предпочитат лесните начини, които всъщност са престъпни, за разлика от Ник и Ани, които се отдават на обикновен фермерски труд, тъй като преходът дава и немалкоа възможности за честен и достоен; служители на закона като Иванов, които преминава от другата страна на бариерата; Ахмед, който след разпадането на ТКЗС-то продължава да обработва земята и да стане самият той работодател, разбрал, че за да „работиш и изкараш, трябва да дадеш и на някой търтей“; археоложката Елена и нейната работа върху надписа на Езеровския пръстен, в който сякаш се крие ключът към евентуалната писменост на траките – Елена е един от напълно положителните образи в романа и не случайно именно тя ще предопредели друго бъдеще за Виктор, проумял след убийството на жена си своята деградация въпреки натрупаното от машинации и престъпления богатство; момчета от по-ниските социални словее на обществото, които – по различни причини, но най-вече заради безработица и безперспективност се превръщат в маши на престъпни босове ; Ивана – бивша ДС-служителка, попаднала в престъпния свят, но по-късно отново застанала на страната на закона…
Романът побира в себе си значителна съвременна проблематика, а сюжетът (или сюжетите) преминава през какви ли не социални, политически и житейски нива не само в България, но и в страни като Великобритания и Италия: лекари, бизнесмени с кавички и без канички, представители на закона и закононарушители, контрабаднисти и техните покровители, малки и големи мафиоти, обикновени труженици, продажен журналист от голям столичен всекидевник….
В романа ще срещнем и истински имена от реалността – телевизионера Мартин Карбовски, сатирика Радой Ралин (той дори е инцидентен участник в една от сцените на творбата), режисьорът Въло (Радев); тези имена не просто указват координатите на времето и пространството, но и правят романа още по-реалистичен, актуален, всекидневен, близък до читателя… Но тяхното споменаване в произведението подсказва, че и измислените имена на персонажите спокойно могат да се заместят с реалните имена на личности, които непрекъснато се споменават в медиите, защото „строителите на развалини“ сякаш са взети направо оттам, както и самите проблеми, ситуации, сцени, епизоди, съпътстващи романовата фабула.
Споменах за стила и езика на романа: стегнат, сбит, лаконичен, отговарящ напълно на динамиката на действието. В канавата на повествованието често и много въздействащо Красимира използва кратки и точни детайли и характеристики на обстоятелствата и героите, които повишават значително художествеността на изказа:
„Месечината угасна като електрическа крушка“. „Времето ли е такова, или във всички времена е било така?“, пита се Виктор. „Даниела й беше приятелка от детинство, с която бяха запазили приятелството си“.
Подобни кратки характеристики и детайли говорят добре за наблюдателността на авторката, както и нейния голям личен житейски, социален и човешки опит, позволяващ й да постига афористичност, което много обогатява прозата й, без да се натрапва като дидактика и морализаторство.
А съдбата на Пламен и Боряна, чийто живот става в определен момент заложник на чужди интереси и поема съвсем друга линия на развитие, поставя и някои философско-екзистенциални проблеми, с каквито се сблъсква съвременният българин: че човек може да преодолее проблеми, възникнали извън него и определили му съвсем друг дневен ред, в който обаче той отново има решаващия избор.
Така стоят нещата и с Виктор, увлечен в битието си на важен подземен бос, за когото са важни повече състезанието, победата и успеха, отколкото самото постижение (богатството и властта). Той кардинално променя възгледите си и прави опит да се върне чрез археоложката Елена към все по-трудно постижимата за хора като него нормалност.
———————–
„Строители на развалини“ е значително съвременно белетристично произведение, представляващо същински калейдоскоп от събития и персонажи, с множество проекции, напълно адекватно огледало на времето, в което живеем. В романа се открояват и отворени композиционни линии към изход от това иначе наглед безнадеждно състояние на нещата. И това е една от най-положителните му страни, тъй като е посветен на живота, който в края на краищата винаги побеждава.
И има надежда, че строителите на пясъчни замъци и развалини в крайна сметка ще съумеят да изградят и нещо истинско и трайно.
*Слово, произнесено при представянето на романа в Първомай на 30 май 2013 г.
