Славимир Генчев

Снимки: Дойчо Иванов

———————-

Димчо Дебелянов

Около една стара песен

Песента за тежките материални условия, в които живеят и работят българските писатели, повтаряна от ред години на най-разлини гласове, почна да става безинтересна и досадна. Без да я повтарям, аз искам набързо да набележа някои мисли около нея и около ония, за които тя тъй настойчиво се пее.
В истински културните страни, дето литературата е вече преминала своя период на оформяне, такава песен или отдавна е забравена, или е оставена да я използват ония, които не искат да обясняват своя литературен неуспех с липсата у себе си на необходимите за един писател творец качества и добродетели.

Причината на това обаче съвсем не е само във възможностите да бъдат винаги материално осигурени истинските таланти в тия страни. Защото могат да се изброят стотици примери, от които да се види, че писатели от първа величина, създали цели епохи в литературата и оставили незаличими бразди зад себе си, биха могли много и много да завиждат на мнозина от своите по-малки събратя в България, ако е въпрос само за обикновени жизнени улеснения.

Наброявам в безредица само онези, които сега ми идват наум.
Верлен (курсивът на личните имената е от мен за по-добра нагледност) живя и умря в мизерия, пред която биха настръхнали косите на някои „мъченици на изкуството“ у нас. А тази година Анри де Рение, най-благородният от неговите далечни ученици, почтително се преклони пред паметта му при влизането в Академията.
Петер Хилле умря на улицата до една пътна врата като последен нищий. А стиховете и афоризмите си, в които тъй ярко блести искрата на гения, беше написал върху празните полета на стари вестници.
Ще кажат, че това са изключителни натури.
Но Маларме стенографираше, за да живее по-сносно. И все пак преди десет години Албер Мокел го нарече герой на новото време в поезията.
Жерар дьо Нервал, който очарова и самия Гьоте с превода си на „Фауст“ и изтръгна от устата му най-голямата похвала за себе си: „Никога не съм се разбирал тъй добре, както във френския превод на своя „Фауст“, умря на парижка улица през мразовита зимна нощ.
Албер Самен беше обикновен чиновник в парижката община и пак стана един от основателите на „Меркюр де Франс“, списание, което изнесе победата на символизма във Франция.
Юнсамнс чиновничествува до края на живота си, а само с „О Ребурс“ отрази цяла епоха.
Скитничеството и службата по трамваите в Америка не попреиха на Хамсун да ни даде и „Пан“, и „Виктовия“, и „Мистерии“.
И – ако трябва да натрупам още имена – аз бих споменал Достоевски, Дикенс, Мюсе, Хайне, Бодлер, По, Мултатули иколко още други.
От всички тия примери не може, разбира се, да се изведе заключението, че един писател е толкова по-велик, колкото е била по-велика мизерията, в която е живял. Но изпъква един интересен за у нас въпрос.
Всички тия великани на мисълта и песента наистина ли биха създали творения по-велики от ония, които са ни оставили, ако бяха се радвали на едно даже сравнително доволство в живота? Къде лежи и какво подхранва най-силлно подтика към творческа работа? Не стои ли устремът към изкуството като самоцел и самоценност над всички условности около настаняването на жизнения пазар и наистина ли материалните несгоди са едва ли не от решително значеине за развитието на едно истинско дарование?

*         *         *
С известно стеснение, след като съм изредил толкова едри имена, заговорвам за у нас и за ония наши писатели, делничните жизнени условия на които могат да бъдат от значение за развитието на литературата.
И не считам, че прибързвам и че отивам много надалече, ако обясня недостойния хленч на някои от тях, не толкова с болката, че им се пречи да дадат на родната земя всички духовни ценности, които носят у себе си, колкото със стремлението към обикновено благоденствие и самодоволство, онаследено може би от деди и бащи, живели само с грижата за делничния къшей, лишени от всякакви по-висши интереси на духа. И затова тяхното окайване и вайкане пред несгодите, в които живеят, е често пъти една телена маска на мъченик, едва ли не на светец, през която прозира повече образът на безличен пазарски хитрец, отколкото образът на висока културна единица, увлечена в своето служене на един свят завет.
Не би ли било смешно да се твърди, че тежки материални условия карат един престарял наш писател (Иван Вазов - б.м.) да се стреми неприкрито и на всяка цена да наложи на публичното винмание, чрез списания и театър, една позната бездарност?
Нима от материална мизерия, като рецензира „На острова на блажените“, г. Антон Страшимиров смесва чисто литературния въпрос за ценността на тая книга с пенсията на една министерска вдовица (Мара Белчева, съпруга на убития министър Христо Белчев – б.м.).
Какво кара г. Пенча Славейкова да се забавлява и подиграва с родната литература чрез издаването на цял сборник от автобиографии и автокритики?
Та нима защото е оставен на улицата, г. Кирил Христов поднася свои сонети пред стъпките на българския короносец, който награди янкога г. Антон Драндар за услуги към литературата?
Помогна ли Яворову н а с т а н я в а н е т о (разредката е от Д.Д. – б.м.) му в театъра да създаде повече от онова, което създаде като поет през едни много по-усилни години?
Аз бих споменал дори оплакванията на кръгли бездарности от низост в нашта литература – защото липсвали условия за работа, ако не рискувах да изпадна в дребнавост.
*     *     *
Истината е много проста и много ясна. Заветът за служене на изкуството – преди всичко – е още нероден завет у нас. Приказката за непоносимия кръст на българския писател е само приказка. Нашите писатели издребняват, защото ние нямаме писатели, защото благочестието пред изкуството – и угодничеството, любоугодничеството, плоските редакторски хитрости, озлобеността до забрава, са неща, които се изключват (взаимно – б.м.)
И затова ние чакаме нови носители на писателския кръст у нас, достатъчно горди да обичат себе си и своето дело повече от просешкия хленч и достатъчно силни да се възмогват и презират трудностите на своето време.

в. „Камбана“, бр. 1505 от 22 март 1912 г.

…………..

Забележка: Без да правя подробен коментар на това удивително съчинение на Димчо, което е дума по дума актуално и днес, ще си позволя да кажа следното: От днешна гледна точка конкретните примери, които поетът дава, изглеждат несправедливи спрямо някои от посочените класици. Вазов е бил канен от Народния театър да пише драми, тъй като политиката на българските театрали да се поставят повече български драми е била всеобща задача – и на държавата в лицето на Министреството на просвещението, и на българските литератори; за Антон Страшимиров не знам подробности, но той е бил от малцината български писатели, които са обикаляли цяла България, за да изнасят сказки на различни теми, главно литературни, и така е успявал да се издържа; мистификацията „Островът на блажените“ на Пенчо Славейков се оценява много високо от литературните историци и критици днес като уникално поетично явление в нашата литература с много художествени измерения, а и още същата година – 1912 – той умира в Италия, след като е уволнен от поста директор на Народната библиотека от министър Ст. С. Бобчев, който по този начин му отмъщана заради жестоката критика на Пенчо Славейков и на целия кръг „Мисъл“ срещу проведения през 1910 г. под егидата на руските панслависти реакцинонен Славянски събор, на който голям радетел е бил крайният русофил „фасулковеца“ Бобчев; може би критичното мнение за Кирил Христов е напълно оправдано, за разлика от  нападката срещу Яворов, който като драматург (някъде е титулуван и като артистичен секретар) на Народиня театър, освен че написва драмите „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари“ (пследната е влязла в театралния афиш през седмицата, когато поетът се самоубива на 16 октомври 1914 г.), е положил много усилияя за оформянето на сценичната реч на артистите, които до неговото идване са говорели кой както свърне – я на диалект, я според театралните школи, в които са се обучавали. Яворов ги е убеждавал, че именно театърът е призван да поднесе на зрителите нормите на литературния художествен и културен език, защото е съзнавал и възпитателната роля на театралното изкуство.
Но по-важно е друго: Димчо е бръкнал дълбоко във вечната тема-рана – взаимоотношенията между хората на изкуството и в частност на писателите и държавата и институциите. Дълго време се е водела борба за осигуряване поне на най-признатите писатели някакви синекурни длъжности в министерствата и ведомствата, главно като библиотекари, секретари или чиновници, за да имат някаква материална сигурност. (Това са впрочем част от задачите, които си поставя и създаденият през 1913 г. Съюз на българските писатели, в който Димчо категорично отказва да членува, защото е смятал, че поетическият индивидуализъм и организираният професионален живот са напълно несъвместими.) Явно не е могло да бъде предложено на всеки някаква привилегия, колкото и малка да е тя, пък и по въпорса за „признанието“ винаги е имало и ще има спорни моменти. Поне Димчо не е успявал да се „уреди“ на някаква тиха длъжност и е работил какво ли не, без да хленчи и да се оплаква, както мнозина от своите събратя по перо.

Дори когато е мобилизиран, заминава на бойната линия, за разлика от своя най-голям хулител Ненчо Илиев – Сириус, който бил военен кореспондент. Димитър Подвързачов, Йордан Йовков, Стилиян Чилингиров и Добри Немиров стават редактори във в. „Военни известия“ и сп. „Отечество“, където Димчо е отпечатал някои от „военните“ си стихотворения („Стария бивак“ и „Нощ към Солун“ например). А за военен кореспондент към Седма Рилска дивизия, в чийто 22. пехотен Тракийски полк служи Димчо, е назначен някой си Райчо Райчев, докато Димчо буквално е пратен срещу куршумите…
Как беше при комунизма с всеобщото разглезване и мощното увеличаване на броя на пишещите, всеки си спомня. И как и сега домогването до оскъдните държавни помощи и субсидии е често пъти въпрос на връзки и ходатайства. В края на краищата и децата биха разбрали, че и държава с най-мощната икономика не би могла да издържи на такава непосилна кога културна, кога халтурна „надстройка“; просто „базата“ не успява и никога няма да успее да издържи на тежестта на „надстройката“, както би казал старият дядо Маркс…