Едни от членовете й са професионалисти: директорът, който е историк, уредникът на Етнографския музей (завършил е само семестриално, но все пак…), счетоводителят от общинския съвет (всяка сума му се струва висока); останалите са помощни лица.
Домакинът записва приетите вещи из вмирисаните си на време ведомости. Жените, които се грижат за санитарно-хигиенния ред (посредством този евфемизъм се избягва нарицателното „чистачки“; в тяхно присъствие ги наричаме просто жените), пришиват или лепят върху вещите кръгли листчета с поредния инвентарен номер.
Млада информаторка (евфемизъм за музеен служител без висше образование) нанася с усърден почерк и правописни грешки безподобните описания на предметите. Описанията са стихия на опитната леля Ленче. Тя е приятна, приказлива и отзивчива женица, вече пред пенсия, чийто мъж попийва; поддържа се много добре, което вероятно й коства половин заплата. Младостта на стари години иска жертви, особено когато я крепят прекалено. Все пак никой не може да й даде годините…
- Капак, глинен, кръгъл – неуморно диктува леля Ленче, въртейки капака в ръце, като забравя най-обикновени думи, с които могат да се предадат формата, очертанията, цветовете, инкрустациите и т.н. И как иначе – след толкова описани вещи! – От долната му страна по цялото протежение на периферията, на четири милиметра от края – коничен ръб, служащ да задържа капака върху захлупвания с него съд. Съдът липсва… – (Значи дори и да се търкулне, няма да може да си намери похлупака, си помислям наум, но външно само леко се позасмивам.) - От горната страна капакът е гланциран. В центъра – сферична пъпка с големина на орех… момент, Стефче, да премеря, мойто момиче!…. пиши: десет милиметра – служаща за дръжка!
Примирах от смях, когато четях старите инвентарни книги, докато веднъж не ми се нарожи самият аз да правя описания да сегашни и бъдещи експонати. След петнайсет-двайсет описания неволно изтърсваш шедьоври от рода на „с форма на четириъгълен триъгълник“… Вярно е, че който се смее последен, най-добре се смее. „Само да не умре от смях!“ – сигурно така щеше да апострофира Никодимов – колега, вечното отрицание, уредник на първия исторически музей в града, любител на чашката и жените. Беше ветеранът на музейното дело, знаеше всичко, което можеше да се знае за историята на този край. Самият той би могъл да бъде и директор на управлението, но предпочиташе спокойната и достъпна заплата на уредник с неговия трудов стаж.
Оценителнта комисия заседаваше от сутринта. На обяд прекратиха за малко и пак се заловиха за работа. Бях в съседната стая, откъдето можех да наблюдавам движението по площада. Очаквах делегацията, за която се обадиха от съвета. Трябваше да ги разведа из града и да им покажа забележителностите, които не бяха една и две. Никога не се знаеше кога точно ще дойдат такива като тях. От София просто казваха, че тръгвали всеки момент. Повече нищо: екскурзоводът ще стои и ще чака, няма си друга работа.
В такъв ден обаче никой не ме закача за нищо – аз съм „запазен“, аз „на услугите на…“ Ако делегацията закъснее, както става обикновено, ще остана с тях и дълго след работното време. А могат и въобще да не се появят. „Отказаха се.“ Обикновено са чужденци, въоръжени с преводачи – министри, посланици, аташета, културни или стопански дейци. Програмите им все са претрупани…
Част от вещите, донесени за о ц е н я в а н е, са пръснати в същата стая. Пред библиотечния шкаф в ъгъла се издига камара дрехи. Върху масичка (без да съм сведущ, виждам, че е старинна и с чуждестранна изработка) са струпани в немузейно безредие куп вещи, като се почне от албум с кожена подвързия, тежък бронзов дивит (приспособление, в което писарите са държали перата си; в долния му край е прикрепена малка чашка с капаче за мастилото…. защо ли не казах направо мастилница?!), красиви дамски обувки – толкова малки и нежни, че даже Пепеляшка не би могла да ги обуе, някаква чантичка, комплект сребърни вилици и лъжици, пристегнати на сноп с груб здрав ластик; имаше сарашки и ковашки инструменти, аптекарски везни, две библии, отпечатани в Цариград, лули… Излишно е да продължавам, по-лесно бих могъл да кажа какво няма.
Старите баби винаги пазят по нещо в раклите; видят ли, че няма на кого да оставят често ненужните, макар и скъпи за тях вещи и предмети, току се престрашат и се дотътрят до управлението. Ама никога не носят направо – първо хитро подпитват и дори се вайкат, а могат и да се откажат накрая, въпреки че никой не ги кара зорлем. Но рано или късно пристигат съвсем доброволно.
Наследниците на по-видни люде рядко се обаждат сами. Понякога се водят същински преговори. Човек трудон се отказва от семейни реликви. Понякога на тях се крепи дори общественото положение, да не говорим за самочувствието. Пък и колко може да струва една реликва? Оценителната комисия определя някаква символична сума. Парадната униформа на един вицеконсул – брич, куртка, мундир, с всичките му там отличителни знаци, акселбанти, ленти, лъскави кочета (леле, как ли ще опишат всичко т о в а!) се оценява на… Счетоводителят бърчи чело, но нищо не може да каже. И довйно да се даде, пак ще бъде условно, защото това не е просто униформа, а е носена от консула. „Но бюджетът не е нито условен, нито баснословен!“ – сякаш чувам забележката на Карадимов.
Площадът е напълно пуст. Зад Братската могила се мержелеят някакви фигури – сигурно са ученици, избягали от час, за да изпафкат по цигара. От делегацията ни вест, ни кост…
(Следва)
