Приближих купчината дрехи. Безразборно стърчат крачоли, ръкави, яки… Има шаячни дрехи, аби, фесове, елеци, костюми „алафранга“, една като че ли вечерна рокля от лек плат…. внезапно я свързах с чантичката и обувките на Пепеляшка: дали не са един тоалет, макар и бивш?
Някой шумно отвори вратата.
- Чест и почитания! – беше Карадимов.
- Е? – завъртях се към него с чантичката в ръка. – Къде я тази делегация?
- Отде да знам? Бях в кафенето. Чакай, чакай! В сепарето киснеха някакви, но хич не обърнах внимание що за птици са.
- Че може ли веднага да се пъхнат в кафенете?
- А защо не? Ще пийнат, ще попушат – и ще ти цъфнат точно в пет! – В пет часа свършваше работното време. – Има да влачиш ключовете като свети Петър и да обикаляш….
- Да имат да вземат! Цял следобед вися и ги чакам!
Карадимов вдигна безплодно рамене.
- Тъй стаавт тия работи, мойто момче. Нищо спешно, от което светът да пропадне, няма. Откакто се помня е така. Я дай да запаля една. Какви са тия вехтории тука?
- Ценни предмети от различни епохи с изключителна етнографска и историческа стойност….
- …. свидетелство за материалния и духовния живот на населението в нашия край…
Гръмко се изсмяхме. От съседната стая се чу ропот.
- Тихо! – Карадимов сложи театрално пръст на устните си. Лъхна ме на алкохол. – Да не сбъркат нещо, че после има да ни разнасят из целия вилает.
Вратата пак се отвори с безпардонно скърцане. Появи се Ненка, една от ж е н и т е. Външният й вид подсказваше възраст между 35 и 45 години.
- Нене, какво? Да не затваряте вече музея, байовото?
- Че то още е рано – подозрително го стрелна Ненка. – Имало нещо за подреждане, директорът се обади. Ще вървя да питам. – Тя се приближи до полуотворената врата на стаята, където работеше комисията, и плахо почука.
Карадимов взе албума, разбутвайки грубовато нахвърляните отгоре вещи.
- Ей това се вика майсторлък! – зацъка той. - Де сега такива албуми, такава подвързия, такава фантазия!
Той се приближи до прозореца и седна на едно бюро. Ненка отново се появи, но този път с решителния вид на човек, който знае твърдо какво трябва да извърши в момента.
- Трябвало да нагъна тия парцали.
- Нагъвай колкото си щеш – насърчи я Карадимов, осенен от въодушевяваща мисъл.
- Какво се вторачи толкова? Албум като албум – подкачих го аз.
- Знаеш ли чия е тази в е щ? – натърти той.
- Прочетох името, но не го запомних.
- Няма как да го запониш – изгледа ме той пренебрежително, – защото не е написано никъде. Това, байовото, е, както сега му викат, нещо като лексикон. Споменник един вид. С цитати от безсмъртни люде, пожелания от приятелки, снимки, изсушени еделвайси и четирилистни детелини…. И прочия! – Карадимов вдигна пръст. – Ех, едно време хората са живели със страсти. Истински, живи, неподправени. Като в романите. Нене, стига тропа с тия сахани!
- Ма аз нали да подредя тука…
- Подреждай, но без да вдигаш прах.
- Ама и ти си един! – въздъхна с облекчение жената като схвана, че Карадимов се майтапи.
- Та тоя лексикон е на баба ти Евлампия Сократева Попхристова – подзе той със заговорнически тон, имитирайки сполучливо учителя по литература Миленков, един същински пуритан сред тези общо-взето консервативни люде, които зачитаха непресторено десетте Божи заповеди. Ако не друго, така се одумваха за гревохете си, че малцина се омеляваха да прекрачат нормите; сочеха ги едва ли не с пръст. За малкия град, впрочем, това е нормално; то му придава онази атмосфера на задушевност и идиличност, в която нищо не остава скрито-покрито и всички са като роднини.
- Евлампия е била, приятелче, както сега му казват, фатална жена.
- Какво толкова е сторила? – полюбопитствах аз без особен интерес; мисълта ми беше все в пустата делегация, а и още ме дразнеше, като всеки новодошъл, орианталската леност на тукашния живот.
- Какво ли? Ами… - Карадимов ме огледа с цялото съжаление, на което бе способен, без да икономиса нито грам – … хвърлила камък в блатото. Разбра ли? И до днес я одумват. – Той ми посочи с рунтавите си вежди към Ненка; по правило ж е н и т е (плюс останалите жени от града) са заклети клюкарки, да не им паднеш на езика.
- Била е много образована и с независим нрав за времето си. Зер може ли прост човек да извърши подобни постъпки – продължи Карадимов с добре премерен менторски тон. – Нали ма, Нене?
- А? – Ненка се престори, че не е чула нищо.
- За Евлампия му разправям. Наследниците й донесли партакешите. Отдавна се канеха. Нищо не им завеща; чунким е имала нещо и тя…
- Нали третият й мъж й отмъкнал бижутата! – бодро захвана Ненка с ръце на кръста; от Чудомир я знам тази стойка.
- Виждаш лш – подхвърли тихо Карадимов. – Сега не можеш я изключи и от контакта!
Взех албума, без да слушам Ненкината тирада.
(Следва)
