Славимир Генчев

Не беше наистина обикновен албум. Имаше само две страници за снимки, за съжаление извадени до една. Приличаше по-скоро на папка. В едно отделение открих малък бележник, от чиято корица ме гледаше овално изрязана снимка, поставена в специален отвор; портрет на млада жена с доста изискани черти, излъчващи ранна улегналост като у човек с богат житейски опит.

Прелистих набързо албума; отнякъде изпаднаха фини стръкчета и листенца, изглежда от четирилистна детелина (каква иначе?).
- Хубаво си е поживяла тя! – свойски въздъхна Ненка.
- А така! – плесна с ръце Карадимов. – Нито деца гледала, нито къща въртяла, нали? – Знаеш ли – той се обърна към мен, – в книгохранилището имат богат архив – и тя, и първият й мъж, известен просветен деец, завършил „робърт колеж“ в Цариград. Ще ти покажа нейни писма – шапката ще ти падне. Спомням си едно описание на Бяла река – четеш и ти се струва, че чуваш тих ромон и аха-аха да си намокриш краката…
- Гроба й по-добре да иде да види – процеди Ненка. – Че няма кой да го погледне. И защо ли е поискаа тука да я погребат? Ама че чудна жена!
- Кой знае как ще се отнасят с нашите гробове – подметнах миролюбиво колкото за равновесие.
- То верно, всеки се прави на светена вода – додаде Ненак, – ама и тя е била една….
- Млада ли е починала?
- Че как?! – Карадимов зина от учудване пред толкова наивен въпрос.  - Такива хора до пенсия не доживяват.
- Ама и ти си един! – изкудкудяка Ненка през смях.
- Шът, ти да мълчиш! – сгълча я шеговито Карадимов. – Внимавай как ще й сгънеш роклята!
- Тази ли? – Ненка хвана гнусливо с два пръста вечерната рокля.
- Я, как позна! – изсмях се аз. – По миризмата ли?
- Всички миришат на прах – философски заяви Ненка. – А ние сме, дето бършем праха…
- Да-а-а! – проточи замислено Карадимов.  - Такива ми ти работи. Прах. Скука. И пак прах. Но този прах няма кой да го избърше.
- Наближава пет…. Май няма да дойде никаква делегация.
- Сигурно. – Карадимов замълча. – Няма да е за сефте. Слушай – той се пооживи, – я ела да пийнем по едно-две. Аз черпя.Ще ти разкажа за Евлампия. Като дипломиран екскурзовод. Къде, какво, кога. Защо – умно момче си, няма да питаш за това.
- Гроба няма ли да ми покажеш?
Карадимов или не схвана иронията, или се престори.
- Гроба, казваш. За гроба какво да говорим. Едни все за него мислят – как по-праведно да живеят, добро име да оставят. Малцина са останали, ама се намират – колкото за цяр. Други живеят, като че ли ще векуват: трупат, смятат. А катафалката ремарке няма…. Трети са като Евлампия… Накрая всички лягаме там. – Карадимов замълча. – Завиждали са й просто, това ще ти кажа аз. Сега да не мислиш, че на Харитина не й завиждат? Не гледай, че я одумват както им падне – от все сърце й завиждат, ама не им стиска!
Карадимов пусна уж небрежно албума на бюрото.
- Ще го оценят поне колкото голяма водка – кимна той към стаята на комисията. – Хайде, мойто момче, да промием праха от гърлата!

(Край)