Славимир Генчев

Замисълът на Роджър Уотърс е мащабен и многопосочен. Ядрото му се състои в
пълно и безусловно заклеймяване на всякакви форми на насилие – война,
тероризъм, „възпитание“, сексизъм, расизъм и т.н. Свръхобективизмът му очевидно страда от сериозни недостатъци и подсказва за наличието на краен еклектизъм. Така например в паузата между двете части на спектакъла публиката има възможност в продължение на десетина минути да съзерцава прожектирани върху Стената (тя, впрочем, освен основното си предназначение на Стена през повечето време „играе“ ролята на екран, върху който се появяват стотици образи, кадри, надписи и прочие) ликовете на хиляди хора – известни и неизвестни, – загинали или починали вследствие на някаква форма на насилие.
За еклектизма на Уотърс е достатъчно да спомена, че в този своебразен мартиролог се появяват Лорка, Алиенде, Ганди…. Може и Че Гевара да го е имало, знам ли. Очевидно Уотърс поставя нещата на много широка основа, без да държи сметка за конкретиката. той призова зрителите да му пратят български мартиролог и ако това стане, той съ сигуност ще ги добви, като едва ли ще направи разлика между загиналите партизани и горяни или жертвите от концлагерите в Ловеч.
По същия начин от пикиращите самолети падат като бомби ту сърп и чук, ту долари и евро… Съвсем очевидно става анархистичното му отношение, което говори за, меко казано, голяма обърканост на понятията.
Впрочем, голяма част от сцените са направо взаимствани от едноименния филм на Алън Паркър, заснет по албума „Стената“ през 1982 г.
В крайна сметка апелът на Уотърс към ненасилие, макар и твърде общ, абстрактен, наднационален, надрасов, надпартиен, надполитически, надидеологически и всякакви други „над“ – почти Божий, е съчетан с изключително драматична и въздействаща музика. Песните звучат зашеметяващо, изпълнителите са наистина виртуози, оставят ви без дъх – брилянтни сола на китара, барабанен бой, разтърсващ земята бас…. А има и банджо, и акордеон, и тромпет, и дори … мегафон, по който се издават съответните заповеди и указания на населението…
Можем да познаем в спектакъла и собствения си комунистически свят с неговите догми, ограничения и методи на „възпитание“, но са показани негативите и на „чисто“ капиталистическия начин на живот с неговите меркантилизъм и груб практицизъм, както се изразяват марксистко-ленинските „естети“.
Ето защо понякога наблюдавах шоуто с доста смесени чувства…. Давам си сметка, че и у нас комунистите не биха имали нищо против да бъде заклеймен техният скъп символ – сърпът и чукът, но само ако едновременно с това се заклеймява и … ГЕРБ. Или чичо Сам, който сега, видите ли, е готов да нападне Сирия.
Впечатлява жизнеността на немладия вече Роджър Уотърс – на 6 септември того ще навърши 70 години, че и зодия Дева е, завалията, без пози не може, стига да мине за позиция.
Просто шапка да му свалиш. (Дето се вика, у нас само Лили Иванова е способна на това…) То хем свири на живо – и на бас, и на ритъм китара, хем пя през цялото време, че и говори на български и английски (много чисто произнасяше трудния за човечеството български вокал „ъ“), тичаше по сцената, раздаде се докрай като истинска звезда. Музикантите му бяха превъзходни, тук с думи описание е невъзможно. Заслужиха си аплодисментите, отнесоха се с голямо уважение към българската публика.
Много добре пяха и децата от българския хор съответната част от хита „Стената“. Интересно е, че тази песен прозвуча съвсем в началото, докато аз наивно смятах, че с нея ще свърши шоуто и под нейните акорди ще бъде съборена Стената. Не. Тя беше втората или третата песен, а макетът на самолет, закрепен на един от стълбовете за осветление на стадиона, бе спуснат по метална жица и се вряза в горната част на Стената също в началото. С други думи – шоуто започна с високо ударно начало, след това премина с по-кротко темпо, за да завърши отново с високоенергийни изпълнения. Ако някой е смятал, че ще бъде срутена цялата Стена, не е познал. Съборени бяха онези „тухли“, които липсваха и в началото, за да се виждат сцената и оркестърът. По време на шоуто и тази дупка бе запълнена съвсем незабележимо, така че за втората част Стената бе цялостна и тъй като музикантите останаха зад нея, по някое време бяхме разделени – публика и оркестър. После се изнесоха отпред, а китаристът даже бе издигнат на платформа над Стената.
Върху надуваемия глиган – символ на Злото, Лъжата и Насилието (подобно добиче помня върху обложката на албума „Животни“) с почти слонски бивни – можеше да се види заклеймена „любимата“ комунистическа емблема – сърпът и чукът. По едно време чудовищното добиче, което се люля над главите на множеството двайсетина минути, се спука като всеки балон и се спихна за всеобща радост.
Изобщо – богато на внушения, изпъленния, решения и послания представление, което за сетен път показва, че колкото и да клеймиш „капиталистическите“ ценности, в крайна сметка те дават онази свобода, която може да ти позволи да събориш Стената, която и каквато и да е тя. (Все пак едно е капитализъм,“построен“ от капиталисти и капиталистически общества, а съвсем друго – капитализъм, „построен“ от комунисти, борци и гробокопачи на капитализЪмо.)
Докато при комунизма това е невъзможно.
Затова – оставка!